Посестрими в занаята
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посестрими в занаята». Краткое содержание книги:
Но Баба Вихронрав и нейните посестрими от Сборището откриват, че това е доста трудничко, а не както ви го представят разни драматурзи… Каквото очаквате, ще го намерите в тази книга — гърбави крале, загубени корони и предрешени престолонаследници.
Наред с тях ще срещнете и невиждани неща, например гръмотевична буря, обзета от жажда за актьорска слава, или първото в историята презареждане на метла по време на полет. Посестримите в занаята преодоляват невероятни препятствия („Ей, това котле е пълно с гадост!“), за да върнат на трона краля, комуто короната се пада по право.
Поне те така си мислят…
— Ще запомня лицата им — заяви лорд Фелмет, който се вмъкна между двете и постави длани на раменете им. — А вие виждате ли моите стрелци горе по бойниците?
— Виждам ги — неприветливо отговори Баба.
— Тогава се усмихвайте и махайте — нареди дукът. — Та народът да разбере, че всичко е наред. В края на краищата не идвахте ли днес да разговаряте с мене по важни държавни дела? — Той се доближи до Баба. — Да, има стотици неща, които би могла да направиш — прошепна той. — Но резултатът ще е един и същ. — Той се отдръпна. — Винаги съм се надявал, че съм човек, дето разбира от дума — добави дружелюбно. — Може би ако убедите хората да кротуват, аз бих могъл да бъда уговорен да посмекча малко методите си на управление. Нищо не обещавам, разбира се.
Баба не отговори.
— Усмихвайте се и махайте — нареди пак дукът.
Баба вдигна длан в кратко движение и успя да докара гърч на лицето си, който нямаше каквото и да е отношение към усмивката. След това смръщи вежди и сръга Леля Ог, която махаше и викаше като вманиачена.
— Няма нужда да прекаляваш — изсъска Баба.
— Ама там са нашта Рийт и нашта Шарлийн с дечицата — отвърна Леля. — Е-хо-о-о!
— Няма ли да млъкнеш, дъртофелнице такава! — сопна се Баба. — Я се вземи в ръце!
— Много хубаво, много добре — поощри ги дукът.
Той размаха ръце или поне едната ръка, защото другата все още го болеше. Нощес бе опитал отново със стъргалото и не се беше получило.
— Народе на Ланкър! — извика той. — —Не се бой! Аз съм ваш приятел! Аз ще ви браня от вещиците! Те се съгласиха да ви оставят на спокойствие!
Баба го съзерцаваше, докато той говореше. Явно е от ония хора, дето страдат от маниакална депресия, помисли си тя. Непрекъснато нагоре и надолу, като кажи го де. В един миг ще те убие, а в следващия ще те пита как се чувстваш.
Усети, че той я гледа с очакване. — Какво?
— Казах им, че сега ще помоля уважаваната Баба Вихронрав да каже няколко думи, ха, ха — отвърна той.
— Тъй ли си казал? — Да!
— Много далеч си отишъл.
— Нали! — изкикоти се дукът.
Баба се обърна към тълпата, която притихна в очакване.
— Разотивайте се по домовете си — викна им тя.
Последва продължителна тишина.
— Това ли беше всичко? — попита дукът. — Да.
— Ами нещо по въпроса за клетвите за вярност?
— Какво за тях? Гита, ще спреш ли най-после да махаш на хората!
— Извинявай.
— А сега и ние си тръгваме — заключи Баба.
— Ама тъкмо нещата бяха тръгнали толкова добре — възпротиви се дукът.
— Хайде, Гита, — ледено каза Баба. — Маграт къде изчезна?
Маграт погледна виновно. Беше потънала в дълбок разговор със Шута, въпреки че ставаше дума за един от ония разговори, в които и двете страни прекарват голямата част от времето във взиране в пръстите на краката и чоплене на нокти. Деветдесет процента от истинската любов е остро, изгарящо ушите притеснение.
— Тръгваме — повтори Баба.
— Значи в петък следобед — изсъска Шутът.
— Добре, но само ако мога — отговори Маграт.
Леля Ог ги изгледа дяволито.
И ето че Баба Вихронрав профуча надолу по стълбището, направо през тълпата, а другите две вещици подтичваха след нея. Няколко от подхилкващите се стражи уловиха погледа й и им се прииска да не го бяха правили. Тук и там сред наблюдаващите граждани се разнесе трудно сдържан кикот. Тя се понесе навън през портите, по подвижния мост и през града. Когато Баба крачеше бързо, останалите хора трябваше да тичат, за да не изостават.
След тях дукът, който бе достигнал върха на поредната си маниакална криза, сега бе превключил на обикновена лудост и бързо потъваше в локвичка отчаяние.
— Ха-ха.
Баба не спря, докато не излезе извън града и не стигна под гостоприемната стряха на гората. Там сви встрани от пътя и се тръшна на някакъв дънер, скрила лице в шепите си.
Другите две предпазливо я доближиха. Маграт я потупа по гърба.
— Не се отчайвай. Ти се справи изключително добре.
— Не съм отчаяна, а мисля — отговори Баба. — Тръгвайте си.
Леля Ог предупредително вдигна вежда към Маграт. Двете отстъпиха на почтително разстояние, въпреки че в настоящото си настроение Баба не би била безопасна дори от някое съседно измерение, и приседнаха на обрасъл с мъх камък.
— Добре ли си? — попита Маграт. — Сториха ли ти нещо?
— Дори с пръст не ме пипнаха — отвърна Леля и недоволно изсумтя. — Не са от истинско кралско потекло, веднага им личи. Старият крал Грюневелд, да речем, той не би си губил времето да размахва неща насам-натам и да заплашва хората. Би направил бам, иглите право под ноктите, ей тъй, както си приказваме, и няма лабаво. Никакви дивотии и заплашителен смях. Ето той беше истински крал. Много милостив.