Отрова

И това не бе всичко, защото по пътя си срещнаха и множество вълшеблени създания — елфи, наяди, самодиви, ундини, блуждаещи огънчета, нимфи и десетки други, чиито имена Отрова не можеше да назове. Те излъчваха някакво студено, неземно изящество, докато минаваха покрай новодошлите, и дори не благоволяваха да удостоят с поглед човешката паплач, оскверняваща териториите им. Чернокосата девойка внезапно се почувства мръсна и недостойна като блатна гадина, допълзяла на изискания бал на някоя принцеса. Вълшеблените владения бяха преизпълнени със съвършенство и красота, а скверните човеци бяха дошли тук, изпотени и вонящи — това бе истинска обида за един свят на хармонията и изяществото. Тези мисли вгорчаваха удивлението й.

— Вие искате да се махна оттук, но и аз го искам не по-малко от вас — прошепна тихичко Отрова. — Все пак вие отвлякохте сестричката ми… а аз просто си я искам обратно.

Както можеше да се очаква и от името й, голямата зала бе огромна. Цялата бе облицована с някакъв синкав, влажен на вид камък и макар и да не бе толкова голяма на ширина, височината й беше зашеметяваща. До голяма степен това се дължеше на обстоятелството, че бе построена във вътрешността на тясна и висока кула и поради тази причина нямаше таван (освен, ако за такъв не се приемеше заостреният връх на кулата, стесняващ се постепенно до остър като игла шпил на стотици метри от пода). Залата се осветяваше от високи и тесни прозорци, а слънчевите лъчи сякаш обливаха най-силно високия подиум, където се издигаше тронът на повелителя на Вълшеблените създания. Самият повелител бе висок два метра и половина и седеше привидно отпуснат на трона си, ала един поглед бе достатъчен, за да се види, че зад тази ленивост всъщност се крие смъртоносна заплаха — по същия начин изглеждаха и големите хищни котки от джунглите. Косата му бе шокиращо огненочервена и изпъкваше ярко на фона на бледата му кожа. Тя изглеждаше преднамерено разрошена и разчорлена, докато се получи търсеният ефект. Утринното слънце разпращаше златисти искри по излъсканата му сребърна броня, която сякаш бе лека като перце и отделните й пластини никога не се удряха една в друга при движенията му. Лицето му имаше същите съвършени и красиви черти като на другите вълшеблени създания, ала очите му бяха несравнимо по-сурови, жестоки и надменни. На изящна поставка до него лежеше дълъг меч, чийто вид свидетелстваше за удивително майсторство — това бе шедьовър, за който дори онзи, който никога не е виждал меч, щеше да каже, че е най-забележителното хладно оръжие, изковавано някога.