И пъхна листа в плика, плати си сметката и зачака. След приблизително четвърт час вратата тайно се отвори в малък процеп. Той видя съюзника, който му махна и отново я затвори. Сега посегна към шапката си и се сбогува по непринуден начин, сякаш наистина възнамеряваше да си върви. Когато се намери вън в коридора, видя келнера да стои на най-долното стъпало на стълбите. Побърза към него.
— Свободен ли е пътят? — попита.
— Да.
— Пратих го при хотелския слуга.
— Камериерката отпратих в кухнята. Елате, но тихо!
Изкачиха стълбите. Коридорът беше застлан с дебела пътека, която правеше стъпките почти недоловими. В дъното Холм съгледа една врата, която беше само притворена. Келнерът го поведе нататък.
— Готов ли сте с писмото? — попита.
— Да. Ето го.
— Хубаво. Веднага ще се погрижа. Влезте!
— Не. Но не причинявайте никакъв шум! Вратата, естествено, ще заключите.
— Пъхнат е отвътре. Когато свършите, оставете го там. Тръгнете си, сякаш имате право да се намирате тук. Успех!
При тези думи протегна към него длан.
Извади пет гулдена и ги даде на келнера.
— Благодаря! — каза оня и се измъкна.
Холм влезе, дръпна тихо вратата след себе си и я заключи отвътре. Непосредствено до вратата, водеща към съседната стая, имаше стол. Сигурно келнерът го беше сложил. Холм се промъкна безшумно нататък и седна.
Оттатък беше толкова тихо, сякаш нямаше жива душа, но след известно време подслушвачът чу високо чукане.
— Влез! — каза един женски глас.
Холм чу да се отваря врата и после долови гласа на келнера:
— Позволете, милостива фройлайн, да ви предам това писмо!
— От кого?
— От един хер долу в салона.
— Кой е той?
— Не знам. Не го познавам.
— Там ли е още?
— Вече си тръгна. Даде ми писмото на излизане.
— Почакайте!
Изглежда четеше писмото. После Холм я чу да пита:
— Не сте ли виждали този хер и по-рано?
— Не, никога.
— Опишете ми го!
— Висок и добре сложен, черна цялостна брада, тъмни очи, дълъг кожух и висока филцова шапка.
— Хм! От това нищо не може да се извлече. На каква възраст беше приблизително?
— Четирийсет.
— Изискана външност ли имаше?
— Изглеждаше знатен.
— Значи не някой прислужник?
— В никой случай.
Холм чу, че келнерът се отдалечи. После долови друг женски глас, който попита:
— Отново любовно писмо?
— Не.
— Покана за рандеву?
— Също не, майко.
— Какво тогава?
— Предупреждение.
— И за какво?
— За американката.
— Доста странно!
— Да. Я чуй!
Прочете писмото на глас и после попита:
— Какво ще кажеш?
— Нищо.
— Но все пак би трябвало да си помислиш нещо за контрамините, които ми залагат!
— Не си мисля нищо.
— Е, да, ти си си такава! Нищо не казваш и нищо не мислиш! Значи аз сама трябва да мисля, говоря и действам!
— Това наистина си е твое признание, твой дълг. Ти си млада, а аз съм стара. Достатъчно съм направила и искам да си имам своето спокойствие и почивка.
— Спокойствие! — прозвуча ядно. — Почивка и само почивка! Почивка и пари, нищо повече не искаш.
— Защото нищо повече не ми е необходимо.
— Но това е предостатъчно. Нима аз имам почивка?
— Една танцьорка не се нуждае от почивка!
— Или имам пари?
— Една танцьорка печели пари.
— Ще ме докараш до отчаяние! Дори и с тоя Петерман трябваше сама да се заема.
— Аз нямах никаква работа с него. Впрочем ти така му натри носа, че сигурно вече няма да се весне.
— Надявам се. Вярно, той си тръгна със заплаха, която изглеждаше сериозно изречена.
— Ами! Той излиза от затвора. Най-малкият повод е достатъчен да го върне пак там.
— Но как е стигнал до твърдението, че аз нося вината за неговото нещастие?
— Просто е ударил по храста с надеждата да изскочи заек.
— Хм! Тук ми хрумва една мисъл. Дали това не е мината, за която се загатва в писмото!
— Кое?
— Именно тоя Петерман.
— Той? Мина? Смешно!
— Защо не? Не може ли случайно да е срещнал американката?
— Подобна случайност би била странна, нещо повече — направо довлечена за косите.
