Кръгът
- Автор: Сузуки Коджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Куц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръгът». Краткое содержание книги:
По тази книга е написан сценария на филма „Предизвестена смърт“.
— Съжалявам, че ви безпокоя в такъв натоварен момент. — Йошино седна и извади тефтерчето си. Зае обичайната си поза, стискайки химикалката в дясната ръка.
— Не очаквах да чуя отново името Садако Ямамура. Това се случи преди много години.
Арима си припомняше младините. Липсваше му младежката енергия, която имаше тогава, напуснал комерсиалния театър, за да създаде трупа заедно с приятели.
— Г-н Арима, когато споменахте името й, вие казахте, „тази Садако Ямамура“. Какво точно имахте предвид?
— Това момиче, чакайте да помисля кога постъпи. Трупата съществуваше само от няколко години. Набираше вече скорост и все повече младежи искаха да се присъединят. Така или иначе, Садако беше особена.
— В какъв смисъл особена?
— Х-м. — Арима сложи ръка под брадичката си и се замисли.
Като се замисля, защо съм останал с впечатлението, че е особена?
— Имаше ли нещо определено, нещо, с което да изпъква?
— Не, на пръв поглед тя си беше едно обикновено момиче. Малко височка, но тиха. Винаги беше сама.
— Сама?
— Ами, по принцип младите се сближават помежду си. Но тя никога и не се опита да създаде приятелства.
Винаги има по един такъв във всяка една група. На Йошино му беше трудно да си представи, че само това я е отличавало от другите.
— Как ще я опишете, да кажем, с една дума?
— С една дума? Х-м. Зловеща. — Без да се замисля, той я нарече „зловеща“. Учимура по-рано я бе нарекъл „това страховито момиче“. Йошино не можеше да не съжали една девица на осемнайсет, която всички определяха като зловеща. Той си представи гротескна женска фигура.
— Какво я правеше зловеща?
Като се замисли, на Арима му се стори странно, че впечатлението от студентка, която е била при тях за не повече от година преди четвърт век, е все още толкова силно. Имаше нещо в паметта му, което не му даваше покой. Нещо се бе случило, нещо, което бе причина името й да остане запечатано в паметта му.
— О, да, сега си спомням. Беше точно в тази стая. — Арима огледа кабинета на президента. Припомняйки си инцидента, той ясно можеше да си представи подредбата на мебелите по онова време, когато стаята се е използвала за основно помещение.
— Виждате ли, репетираме на това място от самото начало, но тогава беше по-малко. Стаята, в която сме в момента, беше главната ни репетиционна зала. Там имаше шкафчета и имахме параван от матирано стъкло някъде там… Така, ето там имаше телевизор — е, сега вече имаме друг. — Арима сочеше, като обясняваше.
— Телевизор? — Йошино присви очи и стисна по-здраво химикалката.
— Точно така. От старите, черно-белите.
— Добре. И какво се случи?
— Репетициите тъкмо бяха свършили и почти всички вече си бяха тръгнали. Не бях доволен от една от репликите и се върнах тук, за да преговоря отново моята роля. Бях точно там, виждате ли… — Арима посочи към вратата. — Стоях там, гледайки към стаята, и през матираното стъкло можех да видя как мигаше телевизорът. Помислих си, че някой гледа телевизия. Уверявам ви, не бърках. Беше от другата страна на паравана и не можех да видя какво точно дават, но виждах мигащата черна и бяла светлина. В стаята бе тъмно и като минах зад паравана, се чудех кой е пред телевизора и погледнах лицето на човека. Беше Садако Ямамура. Но като минах зад паравана и застанах до нея, на екрана нямаше нищо. Помислих си, разбира се, че е изключила телевизора. До този момент все още нямах подозрения. Но…
Арима като че ли не искаше да продължи.
— Моля ви, продължавайте.
— Казах й: „По-добре побързай, защото скоро ще спрат метрото.“ Включих лампата на бюрото. Но тя не светна. Тогава видях, че не е включена в контакта. Коленичих, за да я включа и тогава забелязах: телевизорът също не беше включен.
Арима си спомни тръпките, които го бяха побили при вида на кабела върху земята.
Йошино искаше да потвърди това, което бе чул:
— Въпреки че не е бил включен в контакта, телевизорът е работил?
— Точно така. Казвам ви, че това ме накара да се разтреперя. Вдигнах глава, без да мисля, и погледнах Садако. „Какво правиш седнала пред изключен телевизор?“ Не срещна погледа ми, а продължи да гледа към екрана с лека усмивка.
Арима, изглежда, си спомняше и най-малките подробности. Случката явно бе оставила дълбок спомен у него.
— Казахте ли на някого за това?
— Разбира се. Казах на Учи — така де, на Учимура, режисьора, с когото се запознахте, и на Шигемори.