Жътварят
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #11
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жътварят». Краткое содержание книги:
Активистът за правата на мъртвите Рег Шу (един от девизите му гласи: „Защо търпите да ходят по вас?“) изведнъж има повече работа, отколкото някога си е мечтал. А току-що починалият Уиндъл Пунс се събужда в ковчега и установява че се е върнал към живота във вид на труп. И ето — на Уиндъл и не особено плашещата групичка неумрели в Анкх-Морпорк1 се пада мисията да опазят света на живите.
През това време в малка ферма далеч, много далеч от града един висок мрачен непознат се оказва много сръчен с коса в ръцете. Има реколта за прибиране в хамбарите. И едно твърде странно единоборство за спечелване.
— Е, знам ли…
— Шлепел ме уверява, че всичко се дължало на жизнената сила.
— Тя се натрупва, не схващаш ли?
— Но какво означава това?
— Струпала се е повече, отколкото й се полага. Така става… — тя направи неясен жест — … когато чашките на везните не са изравнени…
— Неравновесие ли?
Госпожа Кейк кимна отнесено, сякаш четеше невидим за останалите текст.
— Да, нещо подобно… Виж какво, понякога има мъничък излишък и се появяват призраци — животът вече не е в тялото, но не е изчезнал… а през зимата намалява, защото някак се изцежда, но се връща напролет… И някои неща я събират…
Модо, градинарят на Университета, си пееше без думи и буташе чудатата количка към личното си кътче между Библиотеката и Крилото за високоенергийна магия14, натоварена с бурени, обречени да се превърнат в тор.
През последните дни настана по-голямо оживление от обичайното. Няма спор, беше интересно да се навърта около магьосниците.
Разделение на труда. Те се грижеха за космическото равновесие, вселенската хармония и правилното съотношение на измеренията, а той внимаваше листните въшки да не гризкат розите.
Чу подрънкване на метал. Погледна над купчината бурени.
— Я, още една ли?
Лъскава телена кошница на колелца бе запречила пътеката.
Дали пък не са му я купили магьосниците?
И първата се оказа полезно пособие, макар че се управляваше трудничко. Всяко колелце като че се опитваше да тръгне в своя посока. Сигурно щеше да й намери цаката след време.
Е, тази пък щеше да му послужи да разнася сандъчетата със семена. Избута втората количка настрана и тогава чу зад гърба си звук, който би описал (ако можеше да пише) с буквосъчетанието „глоп“.
Обърна се, видя най-голямото си торище, просветващо в здрача, и се похвали:
— Виж какво ти донесох да похапнеш!
Едва в този момент забеляза, че торището се движи.
— Събира се и на никои места… — продължи госпожа Кейк.
— Но защо се натрупва? — недоумяваше Уиндъл.
— Същото е като пред буря. Нали знаеш как ги настръхва кожата? Ето какво става.
— Да, да, но защо, госпожо Кейк?
— Ами… Човекът Колкото Кофа разправя, че вече нищо не умирало.
— Какво?!
— Тъпотия, нали? Втълпява ми, че животът на мнозина свършвал, но не се махали. Всички си стоели тук.
— Във вид на призраци ли?
— Не. Все едно… все едно са локви. Но ако локвите се препълнят и се слеят, накрая стават море. Пък и в призраци се превръщат само хората, не и зелките.
— А как мислите, не може ли да си поприказвам с Човека Колкото… — Уиндъл млъкна, стана и се затътри към лавицата над камината. — Госпожо Кейк, откога имате това? — попита веднага, щом пръстите му докоснаха познатото стъклено кълбо.
— А, това ли? Купих го вчера. Хубавичко е, нали?
Уиндъл разклати малката прозрачна топка. Беше почти неотличима от онези под дъската в неговата стая. Надигна се вихрушка от снежинки и посипа великолепното макетче на Невидимия университет.
Напомняше му дразнещо за нещо. Естествено миниатюрната сграда го подсещаше за Университета, но формата намекваше…
… за закуска?
— Защо го има и туй? — процеди повече на себе си. — Проклетиите са навсякъде.
Магьосниците препускаха тежко по коридора.
— Как се убиват призраци?
— Аз откъде да знам? Обикновено няма нужда да се питаме!
Отекна смразяващ кръвта писък. Ехтеше в сумрака между колоните и сводовете и секна внезапно.
Архиканцлерът спря като закован за пода. Останалите се сбутаха в гърба му.
— Май беше смразяваш кръвта писък — отбеляза той. — След мен!
Свърна тичешком зад ъгъла.
Изтрещя блъснат метал, последва нескончаем поток от ругатни.
Дребна твар на червени и жълти ивици с мънички остри зъби, от които капеше слюнка, и с три чифта крилца изскочи иззад ъгъла и се стрелна над главата на Декана с бръмчене като от смален моторен трион.
— Някой да знае какво беше това? — отпаднало попита Ковчежникът. Съществото завъртя няколко орбити около магьосниците и изчезна в тъмнината под тавана. — И как ми се иска той да не бълва такива сквернословия…
— Да вървим — подкани ги Деканът. — Трябва да проверим какво го сполетя.
— Длъжни ли сме? — уточни Старшият наставник.
Надникнаха. Архиканцлерът седеше на пода и старателно си разтриваше единия глезен.
— Кой идиот е зарязал тук тая гадост?
— Каква гадост? — не разбра Деканът.
— Тая скапана телена кошница на колелца — посочи Ридкъли.
До него от въздуха се материализира съвсем малко същество, подобно на паяк, и защъка към най-близкия ъгъл. Магьосниците не го забелязаха.
14
Единствената сграда на територията на Университета, която е на по-малко от хиляда години. Старшите магьосници почти не се замислят какво вършат вътре по-младите, кльощави и носещи очила техни колеги. Отнасят се към вечното им врънкане за повече средства, необходими за ускорители на тавмични частици и радиационна защита, както възрастните слушат молбите на децата за още джобни пари. Слушат с весела снизходителност брътвежите за търсенето на елементарните частици, които са в основата на магията. Някой ден може да се окаже, че са допуснали фатална грешка, особено ако наистина позволят на по-младите магьосници да достроят онази проклетия на тенис-корта.