Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Нервите на капитана се опънаха и му призля още повече. „Мога да накарам Бързия Бен да поведе и да поеме нещата, но неговата сила ще се забележи, отдалече при това — а такъв риск не бих поел. Нито пък той.“
Във всеки квартал, през който минеха, се вдигаше какофония — скимтящи котки, кучешки лай и вой, магарешки рев. Обезумели плъхове бягаха навсякъде.
Когато прецени, че са заобиколили площада с пазара, Паран извика на Спиндъл да си пусне лабиринта. Войникът кимна смутено и се подчини.
Скоро след това стигнаха Северната порта и поеха през неотдавнашното бойно поле. Все още имаше следи от обсадата, ако се вгледаше човек внимателно в поникналата жилава трева. Гнили дрипи, късове броня, избелели кости. Полски цветя бяха израсли по склоновете на гробните могили на двеста крачки вляво, на яркосини петна — цветът ставаше все по-тъмен с гаснещото слънце.
Сравнителното спокойствие на равнината го зарадва въпреки сладникавия дъх на жестоката смърт, който проникваше сякаш в костите му, докато пресичаха осеяното с гибел бойно поле. „Сякаш цяла вечност пътувам през такива места. От онзи съдбовен ден в Итко Кан, с разгневените оси, които ме жилеха, защото съм развалил кървавия им пир, все така газя, залитам по петите на Гуглата. Сякаш нищо друго не съм познавал през целия си живот, освен война и смърт, макар да е само от няколко години. Кралице на сънищата, колко ме състарява това…“ Паран се намръщи. Самосъжалението лесно можеше да се превърне в отдавна зараснала рана в мислите му, освен ако не забравеше блудкавата му съблазън.
„Навиците, наследени от баща ми, уви. А и онова, което Тавори е получила — по някакъв начин ми го е предала. Хладна и лукава като дете, още повече — като голяма. Ако някой ще може да защити рода ни при поредната чистка на Ласийн, ще е тя. Не се съмнявам, че тактиката, която ще избере, ще ме ужаси, но тя не е от тези, които търпят поражението. Тъй че по-добре да е тя, отколкото аз.“ При все това тревогата продължи да го гложди. Откакто останаха извън закона, не бяха чували абсолютно нищо за особени събития по други места в Империята. Слуховете за предстоящо въстание в Седемте града не заглъхваха, но беше по-скоро като нашепната закана за нещо, едва ли щеше да изригне. Паран се съмняваше.
„Каквото и да стане, Тавори ще се погрижи за Фелисин. Това поне ме утешава…“
Малът прекъсна мислите му.
— Смятам, че командната шатра на Бруд е в лагера на Тайст Андий, капитане. Право напред.
— Спиндъл явно е съгласен с теб — отбеляза Паран. Магът ги водеше без колебание към странния — дори отдалече — и зловещ стан. Постове пред него не се мяркаха. Всъщност капитанът не видя никого.
— Преговорите, изглежда, са минали гладко — подхвърли лечителят. — Все още не са ни нанизали със стрели.
— И на мен ми изглежда обещаващо — отвърна Паран.
Спиндъл ги поведе по нещо като главна улица между високите мрачни шатри на Тайст Андий. Вече падаше здрач и дрипавите ивици плат, вързани за коловете на шатрите, губеха избелелите си цветове. Някакви тъмни, призрачни фигури се мяркаха по страничните пътеки, без да обръщат внимание на групата им.
— Тук ще му оклюма на човек духът — промърмори под нос Малът и капитанът кимна. „Все едно, че влизаш в мрачен сън…“ — Онова отпред трябва да е шатрата на Бруд — продължи лечителят.
Пред командната шатра чакаха двама, загледани към Паран и войниците му. Макар и в тъмното, капитанът ги разпозна без усилие. Новодошлите спряха конете си, слязоха и се приближиха.
— Капитане, трябва да поговоря с войниците ви — заговори без предисловия Уискиджак. — Командир Дужек желае да разговаря с вас. След това можем да се съберем всички, ако сте склонен.
Свръхучтивият тон на Уискиджак още повече изпъна нервите му. Той кимна мълчаливо в отговор и след като брадатият помощник-командир се отдалечи с Малът, Бен и Спиндъл, се обърна към Дужек. Ветеранът го изгледа за миг, след което въздъхна.
— Получихме новини от Империята, капитане.
— Как, сър?
— Нищо пряко, разбира се, но източниците са благонадеждни. Чистката на знатното съсловие на Ласийн се е оказала… ефикасна. — Поколеба се, след което добави: — Императрицата има нова адюнкта…
Паран кимна мълчаливо. Нищо изненадващо нямаше в това. Лорн беше мъртва. Постът трябваше да се запълни.
— Имате ли вести за семейството ми, сър?
— Сестра ви Тавори е успяла да спаси каквото е могла, момко. Собствеността на дома Паран в Унта, по-големите имения… повечето търговски договори. Но… баща ви е починал, а скоро след това майка ви… решила да иде при него отвъд Портата на Гуглата. Съжалявам, Гъноуз.