Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Майната ти! — Матю тръгна да се прехвърля през парапета и Тейт го хвана да го спре. С едно движение той се отърси от ръцете й, но Рей го блъсна обратно на палубата и промълви:
— Горната палуба! Носа и кърмата.
Двама мъже бяха пристъпили напред, всеки с пушка в ръце.
— Смятам, че собствеността трябва да се пази добре — обясни Вандайк. — Човек в моето положение бързо се научава, че сигурността не е просто лукс, а жизненоважен елемент на бизнеса. Реймънд, сигурен съм, че си разумен човек, достатъчно разумен да не позволиш Матю да пострада заради няколко дрънкулки. — Напълно доволен от ситуацията, той дръпна от цигарата си тъкмо когато пеликаните разплискаха игриво водата между яхтите. — Бих бил съкрушен, ако някой заблуден куршум удари теб или едно от безценните бижута, застанали от двете ти страни. — Усмивката му стана още по-широка. — Матю може да ти каже, че се случват и злополуки, трагични злополуки.
Побелелите пръсти на Матю стискаха парапета. Цялото му същество крещеше да си опита късмета, да се гмурне във водата…
— Вкарай ги вътре.
— Ако той те застреля, какво ще стане с Бък?
Матю тръсна глава. Кръвта бушуваше във вените му.
— Трябват ми само десет секунди. Десет секунди, мамка му — и един нож в гърлото на Вандайк!
— Какво ще стане с Бък? — настоя Рей.
— Не ме увещавай.
— Не те увещавам, заповядвам ти! — Страхът и яростта помогнаха на Рей да надвие Матю и да го откъсне от парапета. — Не си струва да рискуваш живота си за това. И със сигурност не си струва да рискуваш живота на жена ми и дъщеря ми. Върви на щурвала, Матю. Връщаме се в Сейнт Кристофър.
Дори от мисълта за оттегляне му се повдигаше. Само ако беше сам… Но не беше. Без да каже дума, той се обърна и тръгна към мостика.
— Много мъдро, Реймънд — отбеляза Вандайк с нещо близко до възхищение в гласа. — Много мъдро. Боя се, че момчето е доста невъздържано, не е зряло и разумно като нас двамата. За мен беше удоволствие да се запозная с всички ви. Госпожо Бомон, Тейт. — Той отново докосна ръба на шапката си. — Желая ви попътен вятър.
— Божичко, Рей! — ахна Марла, докато яхтата завиваше. — Те щяха да ни убият.
С чувството, че е бил лишен от мъжеството и силата си, Рей я погали по косата, загледан в елегантната фигура на Вандайк, която се смаляваше с увеличаване на разстоянието.
— Ще уведомим властите — каза тихо той.
Тейт ги остави и изтича към мостика. Матю се бе вкопчил в щурвала, въпреки че курсът вече бе определен.
— Нищо не можехме да направим — започна тя. Нещо в стойката му я предупреди, че ще сбърка, ако го докосне в този момент. След като той не каза нищо, Тейт се приближи до него, стиснала ръце. — Щеше да им нареди да те застрелят, Матю. Наистина щеше. Ще уведомим властите веднага щом пристигнем на острова.
— И каква полза ще има от това според теб? — Освен горчивина в тона му имаше и нещо друго. Нещо, което не й приличаше на срам. — Парица е царица, нали знаеш.
— Изпълнихме всички изисквания, всички документи — настоя тя. — В архивите…
Огънят в очите му я преряза като нож.
— Не говори глупости. Няма да има нищо в архива. Нищо, което той не иска да е там. Корабът е негов. Ще го оголи до скелето. И аз го оставих. Стоях си там, точно както преди девет години, и не направих нищо.
— Нищо не можеше да направиш. — Пренебрегвайки собствените си инстинкти, тя сложи ръка на гърба му. — Матю…
— Остави ме на мира.
— Стига, Матю…
— Остави ме на мира, по дяволите!
Наранена и безпомощна, тя го послуша.
Вечерта тя седеше сама в стаята си. Сигурно това имаха предвид, когато говореха за шок вследствие на тежки бойни условия. Денят се бе превърнал в серия от жестоки удари и бе завършил с онова, което потресеният й баща им бе съобщил — че в архива няма копие от молбата им. Не бе останала и следа от документите, които бяха попълнили толкова усърдно, а чиновникът, обслужил Рей, му бе казал в очите, че никога не го е виждал.
Вече нямаше никакво съмнение, че Сайлъс Вандайк е победил. Отново.
Всичко, което бяха направили, целият им труд, страданията на Бък, се оказаха напразни. За пръв път в живота си Тейт се сблъскваше с факта, че да си прав и да постъпваш правилно невинаги се брои.
Мислеше си за красивите неща, които бе държала в ръцете си. Изумруденият кръст, порцелановата купа, всички пропити с история дреболии, които бе изтръгнала от пясъчното ложе и бе извадила на белия свят.
Никога вече нямаше да ги докосне, да ги изучава, да ги види как й намигат зад стъклото на витрините в някой музей. Нямаше да го има дискретния надпис, обявяващ ги като част от колекцията „Бомон-Ласитър“. Нямаше да види името на баща си в „Нешънъл Джеографик“, нито да се наслаждава на своите собствени снимки, публикувани върху лъскавите страници на списанието.