Изчезнал безследно
- Автор: Левашов Виктор Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изчезнал безследно». Краткое содержание книги:
— Не знам.
— А аз знам — каза тя. — Доктор Перегудов разказваше, че сте воювали в Чечня. Когато ме закара в съда. Този, който знае какво е нещастие, умее да цени семейството. Той умееше да цени семейството си. Детският дом му беше семейство, училището му беше семейство. Чучковската бригада беше за него семейство. Знаете ли каква е тая бригада?
— Да. Шестнадесета отделна бригада със специално предназначение. Момчетата оттам влезли в „Каскада“.
— Той обичаше да учи. Обичаше да служи. А генерал-майор Лазарев беше за него като баща, дори така го наричаше.
— Това е просто традиция — отбелязах аз. — В армията често наричат командира така. Ако, разбира се, е нормален мъж, а не кон с капаци.
— Не, не — живо възрази тя. — Генерал Лазарев наистина му беше като баща. Той го накара да постъпи в академията, ходеше при него. Дори долетя специално от Кабул за нашата сватба.
— Специално долетял от Кабул за сватбата ви? — позволих си да се усъмня. — Командирът на спец поделението „Каскада“ специално е долетял на вашата сватба?
— Е, така каза той. Може и да се е пошегувал. А после аз станах неговото семейство. Ако знаехте, Сергей, колко нежен беше! Умееше да се радва на всичко. Дори на снега. Дори на дъжда. Господи, не мога да свикна, че е жив. Още не мога. Сигурен ли сте, че тези червейчета стават за ядене?
— Не много. Но може би ще рискуваме, а?
— Хайде да рискуваме — съгласи се тя. — Само че вие пръв.
На това място от разговора ни прекъсна обаждането на Мамаев.
Не се върнах веднага в залата на ресторанта „Китайският летец Джао Джа“, където в срещуположния на подиума край седеше на масичката Галина Сомова. Из залата бяха накачени китайски фенери, на масичките светеха китайски лампи като малки пагоди. Нейното тясно лице с големи сиви очи и едри красиви устни изглеждаше съвсем младо на светлината на пагодите.
Такава вероятно е била, когато са се срещнали. Студентката от Московския педагогически институт и слушателят в академията на ГРУ.
Те се срещнали през есента на осемдесета година. Той бил на двадесет и четири, тя на деветнадесет. Къде са се срещнали? Там, където ставаха повечето такива срещи. Там, където и аз, като курсант във Висшето командно училище на ВДВ, срещнах Олга, тогава студентка в „Гнесинка“8.
На бригада за картофи.
След година се оженили. Родителите на Галина разменили тристайния си апартамент за двустаен и една стая в комунална квартира в Соколники. Сватбата отпразнували в ресторант „Пекин“. По онова време слушател във военната академия можел да си го позволи. На сватбата били родителите на Галина, нейни приятелки, генерал-майор Лазарев и колеги на Калмиков от Чучковската бригада. Сред тях и старши лейтенант Юрий Сомов, който през деветдесет и трета, година след като Калмиков съдебно бил обявен за безследно изчезнал, станал нейният втори съпруг.
Две седмици след сватбата командировали майор Калмиков в разузнавателното управление на 40-а армия, изпълняваща интернационалния си дълг в Демократична република Афганистан. През есента на осемдесет и четвърта година се върнал и след месец отново заминал. Този път — завинаги.
А „Пекин“ си останал като светло петно в паметта й. Затова навярно тя избра този китайски ресторант, когато я посрещнах след училище и й предложих да вечеряме някъде и да поговорим в спокойна обстановка. Тя попита: „Да поговорим за него?“ Аз казах: „Да“.
Докато разговаряхме, към училището се приближи червен „Запорожец“ с ръчно управление. От него излезе невисок набит мъж на около четиридесет и пет години, приближи се към нас, куцайки леко с левия крак, и ме измери с недружелюбен поглед. Това беше нейният мъж Юрий Сомов. Гледката на жена му, разговаряща с някакъв пръч край лъскав джип, не го умили особено. Пръчът бях аз. А джипът — моят работяга „Нисан Терано“, лъснат до блясък по случай ходенето в Москва. Тя ме представи:
— Запознай се, Юра. Това е Сергей Пастухов, приятел на доктор Перегудов. Той иска да поговори с мен. Прибери се вкъщи. Сергей ще ме докара, не се тревожи.
Той кимна мълчаливо, върна се в запорожеца и потегли.
— Ревнува — обясни тя.
— Не е учудващо.
Тя се усмихна:
— Ето че си изпросих комплимент. А той не ме ревнуваше никога. Той. Никога.
— А вие него?
— Страшно, ужасно! — каза тя и се засмя. — Бях готова да издера очите на всяка, която го загледа. После разбрах, че изневярата е абсолютно немислима за него. Защото той живееше в предчувствие за катастрофа.
8
Висшето музикално-педагогическо училище „Гнесини“. — Б.пр.