Зора

– И аз така си мислех – въздъхна дълбоко Тейт. – Кога ще ни хранят?

– Оставих храна в стаята ти, преди да те пробудя. Ела.

Тейт я последва.

– Толкова съм гладна, че съм готова да ям онази гипсова каша, която ми даваха при предишните Пробуждания.

– Вече няма да ядеш такава. Плодове, ядки, нещо като яхния, хляб, нещо, подобно на сирене, кокосово мляко...

– Месо? Пържола?

– Това не е концерт по желание.

Лилит не можеше да повярва на късмета си. Тейт надмина всичките ѝ очаквания. И въпреки всичко се притесняваше, че ще настъпи момент, в който тя щеше да се пречупи – да започне да плаче, да повръща, да крещи или да започне да удря главата си в стената. Но каквото и да станеше с нея, Лилит щеше да ѝ помогне. Дори тези няколко нормални минути, прекарани с нея, си заслужаваха всички неприятности на света. Лилит най-накрая имаше възможност да говори и да бъде разбрана от друго човешко същество – след толкова много време.

Тейт се нахвърли на храната и не проговори, докато не се нахрани. Лилит си помисли, че не е задала най-важния въпрос. Разбира се, не беше питала за много неща, но специално този въпрос глождеше Лилит.

– Как се казваш, между прочем?

– Лилит Аяпо.

– Лилит? Лил?

– Лилит. Никога не съм имала прякор. Не съм искала. Ти искаш ли да те наричам по някакъв определен начин?

– Не. Тейт върши работа. Тейт Мара. Казали са ти как се казвам, нали?

– Да.

– Така си и знаех. Всички тези проклети въпроси. Държаха ме будна в единична стая около... сигурно са били два или три месеца. Казаха ли ти? Или си ме гледала?

– През това време или съм спала, или и аз самата съм била затворена. Но да, знам, че си била затворена. Продължило е три месеца. Мен ме държаха затворена две години.

– Трябвали са им толкова, за да те направят старша, нали?

Лилит се намръщи, взе няколко ядки и ги изяде.

– Какво искаше да кажеш с това? – попита тя.

За секунда Тейт се почувства неловко, изглеждаше несигурна. Но това изражение се смени толкова бързо, че Лилит нямаше да го забележи, ако не внимаваше.

– Защо са те държали будна толкова дълго време тогава?

– Отначало не исках да говоря с тях. После, когато започнах да им отговарям, някои от тях явно са проявили интерес към мен. В началото не се опитваха да ме направят техен довереник. Искаха да видят дали ставам за... старша. Ако можех да гласувам, сигурно и в момента щях да съм приспана.

– Защо не си искала да говориш с тях? Ти от военните ли си?

– За бога, разбира се, че не. Просто не ми харесваше идеята да съм затворена, разпитвана непрекъснато и тормозена, без да знам кой го прави. И, Тейт, мисля, че е време да научиш кои са нашите домакини, въпреки че досега не си задала този въпрос.

Тя шумно си пое въздух, подпря челото на ръката си и се загледа под масата.

– Попитах ги. Не искаха да ми кажат. След известно време се изплаших и се отказах.