Планината Грей

– Откога са там? – попита той.

– Не знам, но хайде да се омитаме – предложи в отговор Вик.

Грабнаха раниците и пушката и бързо се заспускаха по склона. Саманта се подхлъзна и едва не падна. Вик я подхвана и продължи да стиска дясната ѝ ръка. Следваха Донован, заобикаляха дървета, избягваха скалите, промъкваха се през храсталаците без видима пътека. Няколко минути по-късно спряха на тясна поляна.

– Аз дойдох оттук – посочи Вик. – Звъннете ми, когато стигнете до джипа.

Той се изгуби в гората, а те продължиха надолу. Пътеката не беше толкова стръмна и двамата заслизаха почти на бегом.

– Добре ли сме? – попита Саманта най-накрая.

– Да, всичко е наред – отговори Донован спокойно. – Те не познават пътеките като мен. А ако ни пипнат, не могат да ни убият.

Факт, който не ѝ донесе голяма утеха. Ускориха темпото, когато пътеката стана по-равна. Джипът се показа на стотина метра от тях и Донован спря за миг и се озърна за други коли.

– Не са ни открили – заключи той.

Когато потеглиха, той изпрати есемес на Вик. Бяха се измъкнали. Заподскачаха надолу в планината, заобикаляха дупки и канавки, достатъчно големи да погълнат джипа, и след няколко минути Донован каза:

– Вече не сме на земя на “Стрейхорн”. – Зави по павиран път точно когато голям прашен пикап изхвърча зад завоя на висока скорост. – Ето ги – извика той.

Пикапът застана по средата, за да препречи пътя, но Донован натисна газта и мина по банкета. В пикапа седяха най-малко трима здравеняци е каски, начумерени, готови да създават неприятности. Рязко спряха и започнаха да завиват, но джипът ги остави далече зад себе си.

Донован пое е бясна скорост по черните пътища на окръг Хопър.

– Дали са записали регистрационния номер? – попита Саманта.

– О, те знаят, че съм аз. В понеделник сутринта ще се появят при съдията и ще ревнат като бебета. Аз ще отрека и ще им кажа да престанат да циврят. Вместо това ще изберем съдебните заседатели.

Минаха покрай съда на главната улица в Колтън. Донован кимна към сградата.

– Ето го. Кота нула. Най-грозният съд във Вирджиния.

– Бях тук в сряда заедно е Мати.

– Хареса ли ти съдебната зала?

– Малко е странна, но не съм специалистка по съдебни зали. Открай време се старая да ги избягвам.

– Аз ги обожавам. Те са единственото място, където малкият човек може да застане на равна нога с огромна престъпна корпорация. Човек, който няма нищо – няма пари, няма власт, – нищо освен факти, достатъчни да заведе съдебно дело и да принуди компания, струваща милиарди долари, да влезе в залата за честна битка.

– Невинаги е честна, нали така?

– Разбира се. Ако те мамят, и аз мамя. Ако играят мръсно, аз играя още по-мръсно. Как да не обича човек правосъдието.