Пантерата

— С директния полет на военните ли пристигнахте? — попитах го.

— Да. Ужасно пътуване. Неудобно, сервират ти храната в кутия. И никакъв алкохол. Да не сме станали мюсюлмани? — риторично попита той и ни увери: — Вие двамата постъпихте умно, че предпочетохте по-бавния маршрут.

— Е — казах аз, — смятам да използваме бързия маршрут, когато му дойде времето.

— Точно така ще направите.

И тогава си представих сандък човешки останки в трюма на С–17. Човек трябва да внимава какво си пожелава.

Бък се върна на темата за полковник Хаким.

— Пол ми съобщи за забавянето на летището, но няма нищо обезпокоително. Ще подадем официално оплакване.

— Добре — отвърнах аз, макар че не давах и пет пари. — За мен скоч и сода, ако обичате.

Така и така май нямаше да ни предложи.

Бък ни покани да седнем, влезе в ролята на домакин и отиде при подвижния бар.

— А какво ще желае госпожа Кори?

— Само вода, моля.

Бренър също беше на вода. Женчо.

Бък като че ли пиеше нещо като джин с тоник и лайм, но без малко хартиено чадърче.

Седнахме на масата за коктейли, осветена с няколко големи свещи, и Бък вдигна чашата си.

— За успеха на мисията.

Всички се чукнахме.

— Ще участвам в назначението, както и Пол — уведоми ни Бък.

Г-н Бъкминстър Харис не изглеждаше като убиец, но и преди ми се е случвало да ме изненадват. Както бях очаквал, г-н Бренър също беше в екипа.

— Говоря свободно арабски, а това ще ви е нужно — напомни ни Бък. — Пол владее донякъде езика, но не и разговорно. По-скоро може да дава заповеди от сорта на „Разкарай се от пътя ми, кози син такъв“.

Бренър и Харис се изкискаха, сякаш бяха споделяли тази шега и преди. Явно се познаваха и явно Бък работеше тук или пътуваше непрекъснато между Йемен и Вашингтон и/или Ню Йорк. Беше ме баламосал на Федерал Плаза 26 и бях сигурен, че няма да ми е за последен път. За последен път обаче щях да го приема толкова добре.

— Има и пети от екипа, но тази вечер той не е тук.

— А къде е, кой е и кога да го очакваме? — попита Кейт.

Бък я погледна.

— Сега не мога да отговоря на този въпрос.

— В такъв случай може би ще ни кажете кой е шефът — обадих се аз.

— Аз — рече Бък.

— И мога ли да попитам за кого работите?

— За правителството на Съединените щати, господин Кори. Също като вас.

Когато трябва да очистиш или прибереш някого зад граница, винаги има човек от ЦРУ, но както бях заключил в Ню Йорк, Бък не ми приличаше на онези от Управлението, с които бях имал удоволствието да се познавам или да работя, в това число покойния г-н Тед Наш. По-късно ще се спра по-подробно върху г-н Наш. Въпреки всичко попитах за протокола:

— Фирмен човек?