Избор на лице

— Общо взето — подхвана тя, докато крачехме към колоната през все по-добре осветените сектори, — искаш да държиш хората затворени в Дома, нали?

— Е, ако трябва да отговоря кратко — да. Според мен е за тяхно добро.

— Защо?

— Това е най-сполучливият известен ми начин хората да се научат на истински задружен живот.

— Насила ли?

— Естествено. Когато им отнемеш възможността да отбягват съвместния живот и насочиш агресивната им енергия в безопасни занимания, хората са по-склонни да обединяват усилията си, а не да си пречат. Все пак има нужда и от известна принуда, за да се постигне това състояние.

— И после какво?

— Не разбирам смисъла на въпроса ти.

— Хората промениха ли се съществено през поколенията, прекарани в Дома?

— Така изглежда.

— И ще продължават ли да се променят?

— Убеден съм.

— А накрая ще им бъде ли позволено да излязат навън, щом се увериш, че са достигнали бленувания от тебе идеал?

— Разбира се.

— Защо не веднага? Защо искаш да са затворници, докато не се променят?

— Те не са затворници. Могат да отидат където си пожелаят.

— Сред стените на Дома!

— Да, сред стените на Дома.

— Защо не и навън?

Заболя ме главата, започнах да усещам остро и останалите си рани и натъртвания. Нямах особено настроение да отговарям на настойчивите й въпроси.

„Искаш ли аз да опитам?“

— Защо пък не? — отвърнах безмълвно. — Хайде, Джордън, да чуем какво ще измислиш.

„Дай ми устата, гърлото, самото си дишане. Отпусни се.“

След секунда-две той заговори.

— Да ги пусна на свобода ли? За да наблягат на различията си, за да поощря конкуренцията, насилието и взаимното им изтребление? Веднъж вече извървяха този път и съвсем малко не им стигна да се самоунищожат. При подобни обстоятелства може и да успеят следващия път. За да не допуснем това, трябва да се промени самият човек. Още не е какъвто може да стане, но вече е по-добър. Когато се научи на мир и сътрудничество — тук, в Дома — ще бъде готов и за света навън.

— Но дали още ще бъде човек?

— В каквото се превърне, такава ще е мярката за човечност.

— А кой ти дава правото ти да отсъдиш?

— Нека всеки, който иска, сам реши дали съм прав.

— Господин Блек взе решението си. И не се съгласи с тебе. А за да направиш Дома отново безопасен развъдник за своите идеали на ненасилието и сътрудничеството, ти го уби.

— Ще съществувам само докато съм нужен да възстановя спокойствието, после и аз ще си отида.

— Кой ще реши дали времето ти е отминало?

— Пак аз.

Гленда се разсмя.