Тамзин
- Автор: Бигл Питер Сойер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вълкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тамзин». Краткое содержание книги:
Пристигнала от сърцето на Ню Йорк в английската провинция, тринайсетгодишната Джени не проявява никакъв интерес към заобикалящия я свят… докато не започва да опознава един друг свят — по-стар и по-мрачен, населен с духове и демони. Съдбовната среща с призрака на Тамзин ще задвижи събития отпреди триста години, които още чакат своя завършек. Ще се решава и съдбата на самата Тамзин — ако изпълни задачата си на земята… ако Джени може да й помогне… ако успеят да победят Страшния лов и кървавия Джефрис…
— Коя е тя? — попитах аз. — Моят котарак буквално напусна дома заради нея.
Тамзин се разсмя и смехът й звучеше като дъжд, оттичащ се от листа и клони, след като бурята е отминала.
— Името й е госпожица Софая Браун. Това не бих могла да го забравя, защото през цялото време сме заедно. Един път е същински сфинкс, следващия — истинска клюкарка и флиртаджийка, но двете се погаждаме доста добре — или поне докато твоят прекрасен черен джентълмен не ни се представи. Никога не съм я виждала тъй посветена на някой любим.
— Нито пък аз. Господин Котак си имаше приятелка у дома, но мисля, че тя просто го използваше. Проблемът обаче е, че той е жив, а твоята Софая Браун… не знам. Не бих казала, че двамата всъщност имат голямо бъдеще.
— Ла, но какво значение има това за една котка? — Госпожица Софая Браун и господин Котак стояха, определи носове, двамата мъркаха, напълно удовлетворени от собствения си вкус за котки. Докато ги наблюдавахме, господин Котак започна да мие лицето на госпожица Браун — не че имаше нещо, което наистина да трябва да бъде измито, но той сякаш не забелязваше, протегнал лапичка към дясното й ухо. Зачудих се дали на котките призраци им се сплъстява козината. Реших обаче да не се замислям за това.
— Котките не се безпокоят за това, кой е жив, кой е… спрял. Дали и ние не бихме могли да бъдем като тях? — съвсем тихо промълви Тамзин.
Вгледахме се една в друга.
— Миришеш на ванилия — отбелязах аз.
Тамзин вдигна вежди и едното ъгълче на устата й потрепна. Сега ми се стори, че сякаш изглежда малко по-непрозрачна — дори като че ли видях малко цвят в лицето й и в дългата, пристегната в кръста рокля, която носеше — или си представяше, че носи.
— Подуших те. Когато бях с Джулиан.
Тя беше забравила. Дълго се взира в мен — проблясваща, полувидима, после запулсира по-силно, когато се сети.
— Свещи и песни — странен език, но сладко. Да, спомням си.
— Един от електротехниците постоянно повтаряше, че му миришело на ванилия в Арктическия кръг. Искам да кажа в кухнята. Ти ли беше? Ти ли дразнеше работниците също като богарта и останалите?
— Дразнеше… — Тамзин повтори думата два пъти, сякаш я опитваше на вкус, въртеше я в устата си. — Дразня… Аха, вътре има безпокойство, неприятности, затруднения. Не, дете, никога не съм била аз, но аз постоянно наглеждах вашите работници, които разбиваха и чупеха моята къща и понякога унищожаваха всичко. На моменти сърце не ми даваше да гледам, така че си отивах и ги оставях да продължават. Вие доволни ли сте от работата им, а, господарке Дженифър… Джени?
Не можех да преценя дали това, което бяхме сторили на Имението, я ядосваше или не.
— Евън, съпругът на майка ми, беше нает да превърне това място в истинска ферма. Да го върне към живот. А то имаше нужда от много подобрения.
Тамзин не си направи труда да разсъждава над „подобренията“.
— Да го върне към живот — повтори тя. — Сякаш моят дом, земята ми са спрели заедно с мен. Но не е така — вие не знаете нищо за фермата Стауърхед. Уверявам те, че сред тези стени, между оградите, които твоят пастрок поправяше дни наред… да, и нощем сред граховите и ябълковите насаждения… има много по-истински живот, отколкото ти ще срещнеш през всичките дни на краткото си битие. И това ме изпълва с удовлетворение, господарке Джени!
В този момент тя направо изглеждаше плътна — така става, когато Тамзин е въодушевена или работи върху нещо. Очите й бяха големи и ярки — сега вече можех да видя, че са синьозелени, — а гласът й накара котките да вдигнат глави, макар да бяха сериозно заети да се галят. Аз можах само да промърморя:
— Да, ама канализацията наистина имаше нужда от някои поправки, защото е твърде стара. Земята също е стара. Евън казва, че културите не растат, защото почвата е много изтощена. И трябваше да направим нещо.
Тамзин впи поглед в мен. След миг сведе очи и се поусмихна.
— Права си, Джени Глукстейн. Моля те да ме извиниш. Земята наистина е изтощена, хубавата ми къща е руина, жалка останка от минали времена…, каквато съм и аз. — Започваше пак да става прозрачносива, все още бавно пулсираше между тази стая и кой знае къде. — Истина за истина. Наистина се радвам на теб и на цялото ти семейство — на данданията на заварените ти братя и на музиката на майка ти. И колкото повече вълнения, колкото повече интересни неща, толкова по-будна ставам, толкова по-често излизам от уединението ми. Иначе само си седя, както ме намери, госпожица Софая Браун дреме в скута ми — и така луна след луна, година след година, век след век, докато забравата ме обземе напълно. Но това не бива да се случва, не бива…