Ударите на съдбата
- Автор: Найденов Донко
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: е-Книги
- ISBN: 978-954-497-053-6
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Ударите на съдбата». Краткое содержание книги:
А отсреща, в подножието на хълма, където беше гробището, се случваше нещо неописуемо, нещо изключително зловещо, изродено и гнусно, което умът ми все още отказваше да приеме в истинските му стойности! Там, в този осквернен от злите сили некропол, на светлината на призрачната луна видях ясно как ОГРОМНИ ОРДИ ОТ МЪРТЪВЦИ ИЗЛИЗАТ ОТ ГРОБОВЕТЕ СИ и се стичат като черна лава по тъмните улици на селото! Възкръсналите се придвижваха с разкривените си, патологични, пъплещи походки, подреждайки се в някаква пъклена закономерност, завземайки бавно и методично всяка една уличка, като лека по-лека приближаваха централната зона. Чувах отчаяни човешки стонове, наред с чупене на стъкла и разбиване на врати. Откъм катедралата се извиваше грозна мелодия, която сякаш теглеше и приветстваше мъртъвците да пристъпват все по-напред, а някъде зад нас, където трябваше да се намира Сборището, продължаваха да ехтят злокобните, убийствени и магьоснически слова, извисяващи се като гибелна тягост над цялата гротескна епопея.
Странно е, че дори и след толкова години аз си спомням твърде добре тези препятствия, които изглеждаха като лек полъх в сравнение със злощастните удари, връхлетели ни след изкачването на върха. Когато дърветата свършиха и теренът стана равен, всички спряхме изведнъж и се вторачихме напред. Пред нас се разстилаха тъмните, мрачни и враждебни сгради на „Сборището на ренесансовите сатанисти“!
Бях идвал тук преди три години, но едва сега забелязах злокобното величие, излъчващо се от този голям и неприветлив комплекс. Зданията бяха общо три на брой — две от тях бяха огромни и продълговати по форма, със скосени покриви и колосални по размери куполи в краищата им, а третото бе доста високо и приличаше на готическа катедрала, като мрачната ѝ кула се извисяваше гордо над цялата околност. Безброй фигури на митични създания украсяваха прозорците, множество тъмни колони се издигаха и подпираха надвисналите над тях капители и сводове, по които бяха изографисани сцени на жестоко насилие, а балюстрите по малките тераси около прозорците имаха странни несиметрични форми, хармонизирани в някаква дяволска подредба. Злостна и злъчна сила извираше от черните стени, а откъм тъмните прозорци и страховитите кули се таеше атмосфера на гибел. Вълна от неистово напрежение премина през всички фибри на тялото ми, защото самият вид на тези постройки всяваше ужас и неприязън.
Никой не можеше да каже колко време останахме така, загледани в ширналия се пред погледите ни манастир, без да сме в състояние да вземем каквото и да е решение. Знаех само, че трябва да влезем и с оръжията, с които разполагахме, да нападнем смело противника. Но все още нито един не се наемаше да направи тази жизненоважна крачка, с която да даде началото на великата битка.
Отвътре се чуха звуци! Това бе човешки говор! Звуците бяха слаби и неразбираеми, но не можеха да бъдат объркани с други.
Бай Петко Диков, един от въоръжените с пушка, пръв тръгна напред. Едва тогава забелязах входа на манастира, който се намираше доста встрани и представляваше голяма метална врата, украсена с много железни орнаменти и спираловидни извивки. Тя бе открехната леко, сякаш приготвена за неканени, но очаквани гости.
Сетне всички влязохме един по един в калния, лишен от всякакви наченки на растителност двор. Първото, което направих бе да погледна мястото, където бяха заровени убитите сатанисти и едва не изгубих разсъдък от гледката, появила се пред очите ми в тази слабо осветена от земния спътник нощ. Гробовете бяха изровени, а камъните, указващи местоположението на всеки един от тях — обърнати и разпилени напосоки. Отвътре човешките гласове ехтяха все по-силно, и макар че все още бяха неразбираеми, вече придобиваха форма, ритъм и звучност. Бръкнах с трепереща си дясна ръка в джоба и извадих малкото шишенце със светена вода, а с лявата хванах висящия на шията ми кръст. Това до някъде ме успокои и аз безропотно последвах групата, която бавно се придвижваше към входа на една от сградите.
Влязохме в тъмен и тесен коридор. Калчо Малиничов мушна ръка в раницата си, извади кибрит и газов фенер и след малко тъмното помещение вече бе осветено. Коридорът беше прав и дълъг, като от двете страни имаше врати за килиите. По дължината на стените бяха изрисувани картини с ликовете на безпощадни зверове, изпаднали в дива ярост. Гласовете, идващи от другия край сега звучаха по-отчетливо. Думите бяха произнасяни бавно, с равномерен тон и наподобяваха онези проклятия, които така дълбоко се бяха запаметили в душата ми когато преди три години на същото място наблюдавах изпълнението на смъртните присъди, и които преди това бяха съживили малкия Калчо.
— Вземете кръстовете, чесъна и светената вода – тихо прошепна Калчо Малиничов и аз усетих в гласа му вибрациите на страха.
Бръкнах в малката си чанта и извадих скилидките чесън. Пред мен няколко души бяха насочили пушките си и бавно, с тихи дебнещи стъпки се насочваха напред, водени от променливата светлина на газовия фенер. Когато достигнахме края на коридора и зърнахме помещението, появило се пред погледите ни, ние останахме като замаяни. Намирахме се в гигантска зала с високи стени и огромни островърхи прозорци. Електрически лампи осветяваха всичко и по стените и куполообразния таван се виждаха безброй фрески, изобразяващи гротескни и кървави сцени.