Мъглите на Авалон (Том 1)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 1)». Краткое содержание книги:
Малко по-нататък седяха Гарет и Гауейн, и веднага след тях — Гуидиън, който пък се хранеше от едно блюдо с Ниниан. Моргоуз стана и отиде да го поздрави. Гуидиън бе успял да се изкъпе и да подреди косата си в правилни къдрици. Но той също бе пострадал — единият му крак бе превързан и го държеше подпрян на столче.
— Ранен ли си, синко?
— Нищо ми няма — отвърна той. — Не съм вече на онези години, когато плачех на скута ти, когато си ударех пръста на крака, майко!
— Струва ми се, че раната е доста по-сериозна — каза Моргоуз, оглеждайки превръзката, по която имаше спечена кръв, — но щом искаш, няма да ти досаждам. Тази туника нова ли е?
Туниката бе ушита по някаква нова мода. Моргоуз я бе забелязала първо у саксонците. Ръкавите бяха толкова дълги, че покриваха китките и стигаха чак до кокалчетата на пръстите. Тази, която носеше Гуидиън, беше синя, с ясночервена бродерия.
— Подари ми я Сеардиг. Каза, че е хубаво да я нося в този християнски двор, защото ръкавите покриват змиите на Авалон. — Той изкриви устни. — Дали пък да не подаря такава туника за Новата година и на господаря Артур?
— Надали някой ще забележи разликата — намеси се Гауейн. — Вече кажи-речи никой не си спомня за Авалон, а пък и змиите по китките на Артур са тъй избледнели, че никой не би им обърнал внимание.
Моргоуз погледна Гауейн. Наистина беше пострадал зле — лицето му беше направо обезобразено, беше загубил и няколко зъба, а имаше рани и по ръцете.
— Ти също си бил ранен зле, синко!
— Не враг ме подреди така — изръмжа Гауейн, — а един от саксонските ни приятели, от войските, които дойдоха със Сеардиг. Проклети да са, несръчните му копелета! Предпочитам да си бяхме останали врагове!
— Би ли се с него?
— И пак ще се бия, ако се осмели да отвори мръсната си уста, за да оскърбява краля! — разгорещи се Гауейн. — Не ми трябваше Гарет веднага да се втурва да ме спасява, като че ли съм опрял до помощта на малкото си братче!
— Ами че онзи беше два пъти по-голям от теб — намеси се Гарет, оставяйки лъжицата си. — При това те беше повалил на земята и вече мислех, че ще ти строши гръбнака или поне всички ребра. И не съм сигурен, че не е успял донякъде. Значи да си стоя със скръстени ръце и да оставя този дръвник да оскърбява краля и да убие брат ми? Сега вече ще си помисли два, ако не и три пъти, преди пак да си отвори устата, за да клевети.
— Въпреки всичко — заговори тихо Гуидиън, — не можеш да затвориш устните на цялата саксонска армия, Гарет. Особено като имаш предвид, че това което говорят, е истина. Има само едно определение, при това доста некрасиво, за мъж, който приема безропотно друг да изпълнява съпружеския му дълг в леглото…
— И ти смееш! — Гарет скочи и сграбчи Гуидиън за яката на саксонската туника. Гуидиън спокойно вдигна ръка, за да отслаби хватката на Гарет около врата си.
— Спокойно, братко! — в ръцете на огромния Гарет Гуидиън приличаше на малко момче. — Нима ще постъпиш с мен също както с онзи саксонец, само защото говоря истината, при това само между нас — всички тук сме близки роднини. Да не би да искаш и аз да поддържам лъжата, която всички приемат за удобство — да гледам кралицата и любовника й и да се правя, че нищо не виждам?
Гарет бавно отпусна хватката си и Гуидиън се отпусна обратно на стола.
— Ако Артур не възразява срещу поведението й, кой съм аз, че да я съдя? Гауейн изсумтя под нос:
— Проклета жена! Проклета да е дано! Защо ли Артур не я отпрати, докато все още имаше възможност? Никак не ми харесва прекалената християнщина на този двор — при това е пълно и със саксонци! Когато станах рицар и за първи път тръгнах да се сражавам с Артур, по тези земи нямаше нито един саксонец, който да разбира от религия повече от някое прасе!
Гуидиън се опита да възрази, но Гауейн се сопна:
— Знам тези неща по-добре от теб! Сражавал съм се със саксонци още когато ти си бил в пелени! Сега може би трябва да се стараем да се понравим на тези космати шопари?
— Но ти не познаваш саксонците така добре, както ги познавам аз — възрази Гуидиън. — Не можеш да опознаеш някого, ако само се сражаваш с него. Аз съм живял с тях, пирувал съм с тях и съм ухажвал жените им, и затова твърдя, че ги познавам по-добре от теб. Едно е сигурно — за тях дворът на Артур е все още в плен на езическите нрави, според тях тук царят разврат и поквара.