Горящата стая

Пликът бе пълен със сгънати пожълтели изрезки, трошливи като диаграмата с организацията на бандата, която беше отворил предишния ден. Ръбовете се разпадаха въпреки усилията му да ги отвори внимателно. Това се случваше често, когато преглеждаше стари досиета, и той обикновено залепяше парчетата на амбалажна хартия (имаха руло в отдела), за да намали пораженията.

Както можеше да се очаква, пожарът в Бони Брай беше получил широко отразяване в „Лос Анджелис Таймс“. Съдържанието на плика като цяло беше разделено на две, като първата половина съдържаше материали за самия пожар и последствията от него, а вторият се състоеше от съобщения за разследването, които излизаха горе-долу периодично — шест месеца, година, пет и десет години по-късно. Явно редакторите или бяха пропуснали възможността да пишат за история отпреди две години, или я бяха определили като негодна за публикуване. Последният материал беше по случай десетата годишнина от пожара.

След като видя с какво разполага, Бош започна от самото начало. На първия ден почти целият „Таймс“ беше посветен на пожара. Бош разгъна първата страница, на която имаше три снимки и началото на три материала. Фотографските карета съдържаха две по-малки снимки, показващи бягащите от димящата сграда обитатели и две жени, които се прегръщаха на улицата, с покрити със сажди лица, плачеха. По-голямата основна снимка отдясно от двете и в центъра на страницата показваше пожарникар, който излиза от сградата с малко момиче в ръце — крайниците на детето висяха безжизнено. Още преди да излезе от сградата, пожарникарят беше започнал да му дава първа помощ. Правеше й дишане уста в уста, докато излизаше. Бош прочете текста към снимката, но в него не се посочваха имената на огнебореца и момичето, нито дали детето е оцеляло. Отново се вгледа внимателно и после погледна два реда напред към темето на Сото, което се виждаше над облегалката. Запита се дали тя не е момичето от снимката.

Беше забелязал, че откакто бе започнал да работи с нея, късметът беше започнал мъничко да му се усмихва. През последните четирийсет и осем часа това бе станало на няколко пъти, от попадането при благоразположения съдия Шърма Бартлет за разрешителното до Рики Чайлдърс, който се оказа в управлението в Тълса, когато пристигнаха. А сега и пътуването в първа класа. В много отношения имаше чувството, че му е потръгнало, а това нарушаваше закона за осредняването, според който печелиш нещо, но и губиш нещо. Това го накара да се замисли върху идеята за късмета и дали той е нещо случайно, или може би следва някои хора през целия им живот, като дори им помага да оцелеят в пожар и престрелка пред магазин за алкохол. Може би Лъки Люси не беше просто прякор. И може би късметът й беше заразен.