Студена кръв

- Добре, добре, стига за това - писарят притисна като малко дете до себе си треперещия монах. - Това е било просто едно мъртво магаре. Не може да навреди на никого с нищо. Но наистина беше грозна гледка. Дори Корсис, който е участвал в толкова битки, се разстрои, като го видя.

- Наистина ли?

- Наистина! - Климент пусна Йосиф и се загледа в лицето му. - Казват, че не си наред с главата, но си запомнил неща, които биха пропуснали мнозина. И успя да си ги спомниш въпреки страха. Справи се много добре!

Очите на слабоумния грейнаха, на лицето му се разля широка усмивка.

- Ти си дошъл тук да търсиш демона, нали? - попита той. - Не си като онзи предишния, дето умря под кулата. Той беше лош и груб. А ти ми даде мляко. Затова ще ти кажа - Йосиф се огледа бързо и зашепна, - аз съм го виждал!

- Кого?

- Демона! - монахът сложи пръст пред устните си. - Понякога нощем не мога да спя. Ставам и излизам да се разходя. Не си виждал двора, когато няма сняг. Чудесен е! - в очите му блесна възхищение. - Случва се в тъмното да видя падаща звезда или някой ангел. Преди ми се явяваха рядко, но откак дойдох в манастира, идват по-често. Усмихват се и ме гледат, вдъхват ми кураж - расофорът махна с ръка. - Но онази нощ не видях ангел! Беше преди два месеца, бях излязъл, задушавах се между каменните стени в килията. Легнах зад една купа със сено. Беше хладно, но си носех расото. То е дебело и ме пази от студа. Не го оставям никъде! Игумен Пацик ми го даде и ми каза да го пазя. То си е само мое! Не знам колко време лежах и гледах звездите. Чудех се дали Бог може да ме види и през нощта, когато е тъмно. Глупав въпрос - изчерви се Йосиф, - Бог вижда всичко и всякога, нощта не може да те скрие. Лежах и си мислех такива неща, когато внезапно чух звук. Сякаш нещо се носеше над земята, а краката му съвсем леко я докосваха. Беше хем прекрасен, хем страшен. Обгърна ме студ, сърцето ми се сви - слабоумният хвана Климент за ръката и я стисна силно. - Погледнах зад купата и видях сянка! Жена, а краката й не докосваха земята! Наистина! - Йосиф бързо се прекръсти. - Косата й се виеше около нея, скриваше я почти цялата, но казвам ти - сигурен съм, че беше жена. Тя бързо премина през двора, стигна до стената и изчезна. - Монахът замълча и стисна очи, борещ се със спомена. - Уплаших се. Много се уплаших! В манастира не бива да влизат жени! Забранено е! На другия ден казах на игумена, но той ме нахока, че не знам какво говоря. После се върнах да търся стъпките й. Исках да му докажа, че съм прав. Вместо тях намерих няколко пера - Йосиф отново започна да трепери, от очите му потекоха сълзи и той ги изтри с мръсния си ръкав. - Това е била тя, Гилу, нали? - попита той. - Злата сила, която шества между стените на манастира и убива по този страшен начин. Тази, за която одеве говореха Велизар и останалите.