Няма връщане назад
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #25
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1126-4
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Няма връщане назад». Краткое содержание книги:
Чеботаев ядосано затвори бележника си и срита стола, който се оказа на пътя му.
— Извинявай, Настася, днес нещо не съм на себе си… Вероятно е от магнитните бури. Не съм искал да те обидя, честно.
— Оставаше и да си искал — предразполагащо се усмихна Настя. — Тогава щях да те убия без всякакви приказки. И моята глава ме цепи още от сутринта. Да ти дам ли цитрамон?
— Пих вече, не помага! — В отчаянието си този път той махна с ръка, а не потрепна с мигли. — Ужасна болка, като от махмурлук.
— А да не би наистина да е от него, а?
— Нищо подобно, от три дни не съм слагал и капка в уста. А се чувствам така, сякаш или ей сега ще умра, или ще убия някого. Едва се владея. На теб случвало ли ти се е?
— Дори по-често, отколкото на теб — позасмя се Настя. — Така че прекрасно те разбирам.
„Особено напоследък — добави тя мислено. — Почти всеки ден. Или ми се плаче, или ми се умира, или ми се ще да убия някого. Нима това са признаците на остаряването? Или е професионална деградация на психиката и нервната система? Или е прословутият климактериум, дяволите да го вземат дано?“
— Слушай — нерешително застана точно пред нея Андрей, — ти какво, наистина ли си готова да се срещнеш с Уразова?
— Защо не? Има ли значение в какво се изразява моята методическа помощ? Може би те уча как се провежда разпит чрез конкретен жив пример.
— Тогава трябва да отидем заедно — каза той неуверено.
— Ами точно така кажи на началството — че сме отишли заедно. Можеш да кажеш каквото си искаш. Никой няма да проверява.
— Честно ли? — Облекчена усмивка огря лицето му.
— Честно — увери го Настя и мислено си постави напълно задоволителна оценка.
Беше постигнала каквото иска. Ще отиде сама при Уразова и ще разговаря с нея на четири очи, без мъже. И никой от детективите от районното няма да се обиди.
Хубаво де, нека остарява и вече да не може да работи толкова добре, както преди, но някои работи все пак ги умее.
Лиза се оказа права: под думите „на същото място“ Богданов наистина бе имал предвид ресторант „Старата Виена“, където обядваше всеки четвъртък.
— Иди да обядваш с него, за компания — предложи на жена си Слава Боровенко, когато спря пред ресторанта зад колата на писателя. — Днес се разходи за месец напред, сега поседи, почини си, малко удоволствие и за теб.
— Ами ти? — погледна го въпросително Лиза.
— Аз ще отида да свърша нещо полезно. Например ще постоя пред блока, където живее Славчикова. Представи си, че видя нещо интересно.
— Ами ако маестрото реши да си тръгне бързо?
— Та къде ще се дене, Лизонка? Срещата му тук е определена за три часа, а сега е едва един и половина. Той ще прекара в ресторанта поне два часа. След два часа аз съм отново тук и тогава ще видим къде отива човекът, с когото той се е срещнал. Добре ли планирам, какво ще кажеш?
Лиза със съмнение поклати глава.
— Страхувам се, че няма да успееш… Тогава всичко ще е напразно, ще изпуснем човека, с когото той ще се срещне. Толкова ли се налага да напускаш това място?
— Е, какво сега, в колата ли да кисна? — ядоса се Боровенко. — Времето си тече, а нашите работи не помръдват. Нали трябва да правим нещо, да действаме някак…
— Хайде да обядваме заедно — прозвуча умолително гласът й. — Сама ме е страх… И после, с теб толкова отдавна не сме ходили на ресторант само двамата, все с някакви компании или на бизнес сбирки, ако ли не — седим си вкъщи. Да влезем заедно, а?
— На тебе само удоволствия ти дай, а кой ще върши работа? — ядосано отвърна Слава.
Той самият разбираше, че е несправедлив, но подслушаната преди малко сцена между писателя и старата бавачка съвсем го бе изкарала от релси. Мисли за майка му постоянно изпълваха съзнанието му, даже не толкова за майка му, колкото че Лиза е виновна, виновна, виновна… Пък и това главоболие, което го тормозеше още от сутринта. Искаше да остане сам. Във всеки случай, без жена си.
— Върви в ресторанта. Ако има нещо, ще ми звъннеш.
Лиза покорно слезе от колата и прекоси улицата. Слава се загледа подир нея и някак отнесено, въпреки раздразнението, за кой ли път се изненада от красотата й. Сякаш не бяха минали двайсет и две години от сватбата им, сякаш тя не беше родила Юрка и не бе имала още две бременности, при които не успяха да запазят децата. Второто момче умря два дни след раждането, а Лиза не можа да доизноси момичето, роди го мъртво в шестия месец. Никакви фитнес зали, никакви масажи и специални гимнастики, нищо такова не й трябваше на Лиза, тя и така си беше хубава — по природа, и всяко усъвършенстване на това тяло и това лице би могло само да ги развали. „И защо ли й изневерявам?“ — съвсем не на място си помисли Слава.