![Убийте Райм [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/0/7/ubijte-rajm-bg-download.jpg)
Убийте Райм [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийте Райм [bg]». Краткое содержание книги:
— Болестта ми не е заразна — продължи Райм. — Мислиш, че ще я прихванеш ли? Не става така. Страх те е да дишаш, за да не се парализираш и ти. По дяволите, дори те е страх да ме погледнеш!
— Не е вярно!
— Не е ли? Мисля, че е точно така… Какво у мен те плаши толкова?
— Нищо не ме плаши! Нищо!
— Нима? Напротив, плашиш се до смърт да стоиш в една стая с мен. Ти си един шибан страхопъзльо!
Едрият младеж се наведе напред, от устата му захвърча слюнка:
— Добре тогава. Начукай си го, Райм! Стоя тук само за да направя услуга на леля си. Всичките ми планове се объркват, а не получавам и стотинка за тази работа! Слушам те как се отнасяш с хората, сякаш всички са длъжни да ти се възхищават! Не знам как още те търпят, господинчо…
Замълча. Райм избухна в смях.
— На какво се смеете?
— Виждаш ли колко е лесно?
— Не разбирам какво имате предвид!
— Да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че съм мръсник. Бен, аз съм като всеки друг човек. Не искам хората да се отнасят с мен като с порцеланова кукла. Много по-лесно е, ако не се страхуваш да не ме счупиш.
— Предизвикахте ме. Наговорихте всичко това само за да ме изкарате от нерви!
— Да речем, че просто исках да те накарам да се отпуснеш.
Райм не знаеше дали Бен някога ще стане като Хенри Давет — прям човек, който съди за хората не само по външността им, — но можеше поне малко да заприлича на него.
— При такова държание би трябвало да си изляза и никога повече да не стъпя в тази стая.
— Много хора биха постъпили така, Бен, но аз имам нужда от теб. Ти имаш талант! Ето, най-после строшихме леда. Да се връщаме на работа.
Бен започна да монтира „Миниатюрният свят“ на устройството за прелистване. Обърна се и погледна Райм:
— Много ли хора са ти казвали в очите, че си мръсник?
— О, да — обади се Том. — След като го опознаят по-добре, разбира се.
Лидия беше само на трийсетина метра от воденицата.
Вървеше колкото можеше по-бързо към пътеката, но болката й пречеше. Освен това се налагаше да пази тишина. Тъй като ръцете й бяха вързани, тя залиташе наляво-надясно като пациентите с мозъчни травми от болницата и вдигаше много повече шум, отколкото й се искаше.
Заобиколи отдалече воденицата. Спря. От Гарет нямаше и следа. Не се чуваше друг шум освен ромон на вода.
Още няколко крачки.
Десет крачки…
Как само я болеше! Дали глезенът й не беше счупен? Беше се подул и тя знаеше, че ако е счупен, ходенето много ще влоши състоянието й. Кожата й започваше да посинява. Имаше опасност от инфекция. Може би гангрена. Ампутация. Какво ще каже приятелят й, ако й отрежат крака? Сигурно щеше да я изостави начаса. От опита си като клинична сестра знаеше колко бързо приятелите изоставят пациентите, претърпели ампутация.
Огледа се. Дали Гарет се беше отказал да я преследва и се беше запътил към Аутърбанкс и Мери Бет?
Тя продължи към пътеката за кариерата. Щом излезе на нея, трябваше да се движи още по-внимателно заради капана с амоняка. Не си спомняше точно къде беше заложен. Представи си как бутилката се разбива в някой камък над главата й и как течността я облива. В интензивното веднъж бяха докарали трима работници от фабриката на господин Давет. Някакъв контейнер се разлял и ги оплискал с концентрирана солна киселина. Спомни си мъчителната смърт на единия от тях. Другите двама оцеляха, но по лицата и гърдите им останаха ужасни белези.
„Още пет крачки… ето я пътеката!“
Отново спря и се заслуша. Нищо. По ствола на един дебел кедър се плъзна змия.
Лидия потегли пак.
Изведнъж някой я хвана за здравия крак. Тя политна, извъртя се и се стовари тежко на земята.
Гарет скочи върху нея. Лицето му бе червено от гняв. Сигурно петнайсетина минути я беше дебнал в храстите. Като богомолка.
— Моля те — прошепна Лидия, ужасена, че ангелът й пазител я е изоставил. — Не ме убивай…
— Млък! — изсъска той. — Писна ми вече от теб!
Загледа я, сякаш се чудеше дали първо да я изнасили и после да я убие, или обратното. После грубо я изправи на крака. Можеше да я хване за ръцете и така да я вдигне, но той предпочете да я обгърне през гърдите. Допря жилавото си тяло до гърба и седалището й. Най-сетне, след цяла вечност, отпусна прегръдката. Хвана я за едната ръка и я задърпа към воденицата, без да обръща внимание на стенанията й.