Крадецът на закуски [bg]

Момченцето не плачеше, очите му бяха неподвижни, гледаха през Монталбано.

— Искам мама — каза то.

Видя Ливия, която идваше тичешком, навлякла някаква негова риза, но я спря с жест. Даде й да разбере, че трябва да се върне вкъщи. Ливия му се подчини. Комисарят хвана детенцето за ръка и тръгнаха бавно. Около четвърт час не си казаха нито дума. Като стигнаха до една извадена на сушата лодка, Монталбано седна на пясъка, Франсоа застана до него и комисарят го прегърна през раменете.

— Загубих майка си, когато бях дори по-малък от теб — подхвана той.

И започнаха да си говорят — комисарят на сицилиански, а Франсоа на арабски, разбирайки се перфектно.

Сподели му неща, които никога досега не беше казвал на никого, дори на Ливия.

За безутешния си плач в някои от нощите, с глава под възглавницата, за да не може баща му да го чуе; за сутрешното си отчаяние, когато осъзнаваше, че майка му я няма в кухнята, за да му приготви закуска, или няколко години по-късно — закуската за училище. И за празнината, която никога повече не може да запълниш и носиш в себе си до смъртта. Детето го попита дали може да накара майка му да се върне. Монталбано му отговори отрицателно и че никой няма тази способност. Трябваше да се примири. Франсоа, който наистина беше интелигентен, а не заради хвалбите на Ливия, отбеляза, че той поне е имал баща. „Така е, имал съм баща.“ Тогава момченцето го попита дали то неизбежно е обречено да отиде на едно от тези места, в които изпращат децата, които нямат нито майка, нито татко.

— Това — не. Обещавам ти го — каза комисарят и му подаде ръката си.

Франсоа я стисна, поглеждайки го в очите.