Ейглетиерови [bg]

— Та аз не съм загубил желанието да живея, Франсоаз! — каза той.

За първи път я нарече на име. Тя закрачи и прошепва тихо:

— Толкова по-добре… Чувствувах ви толкова смазан, толкова тъжен…

— Тежко е да загубиш майка си! Но и това е част от човешката драма. Има смърт, любов, работа, съзерцаване на редки и красиви неща…

На другия бряг на реката Лувър издигаше благородната си фасада от сиви шуплести камъни, с прозорци, пламнали от лъчите на залязващото слънце. Александър Козлов направи широк жест, сякаш искаше да предложи на младото момиче и двореца, и реката, и небето. После се обърна и се вгледа внимателно в нея.

— Вие много добре напредвате в изучаването на руския език — каза той неочаквано с почти весел тон. — Каква професия сте си избрали?

— Още не зная. Преводачка в Министерството на външните работи може би… Всеки случай решила съм да работя. В наше време една жена, която не работи…

Той я прекъсна:

— При родителите си ли живеете?

— Да.

— Кажете ми нещо за тях.

Тя учудено го погледна.

— Не е много интересно… Нашето семейство като много други е разделено! Баща ми и майка ми се разведоха, а после всеки от тях повторно се ожени…

— Вие при майка си ли живеете?

— Не! При баща си!

— Колко жалко! Струва ми се, че майката е толкова необходима в живота… и най-вече в живота на едно момиче!

Франсоаз размисли и отвърна:

— Не… В края на краищата поне за мен…

— Виждате ли я често?

— От време на време, в неделни дни.

— Положението трябва да е много мъчително?

— Защо? Аз много добре се разбирам и с втория си баща, и с втората си майка. Не се мъча да съдя никого. И братята ми са като мене.

— Вие имате братя? — каза той с особено любопитство.

Тя помисли, че той се измъчва, като живее сам в един ограничен свят, и че по инстинкт се стреми към всичко, което би му дало чувството на топлота, на движение, на живот. Проявяваше интерес към другите. Малко като Маду.

— Да, двама братя — каза тя.

— Приличат ли на вас?

— Никак.

— Как изглеждат?

Изненадана от този въпрос, Франсоаз реши, че така добре познава Даниел и Жан-Марк, че й е трудно да предаде точния портрет на всеки един от тях. Хиляди противоречиви подробности се въртяха в главата й. Винаги, когато е искала да изкаже някакво мнение, се е убеждавала, че то няма да бъде пълно.

— Жан-Марк, който е на двадесет години, е мечтател, чувствителен, нервен, потаен и, струва ми се, с артистични наклонности — каза тя най-после. — Той никога няма да стане артист, но стига му това, че обича изкуството. Нежна душа! Даниел, той пък е още много млад! Представете си само — едва е на шестнайсет години, а е много упорит и много смел! Той е добър, весел и прям! Много ги обичам и двамата! Ето, това е!