Рейн-сан: Сеч [bg]

Приличаше на това, което вършех самият аз. Но нямаше да е зле да изкарам такъв курс — на тези двамата явно им е бил от полза.

— Какво друго?

— Това е бе, човек. Квит ли сме?

Дръпнах главата му малко назад.

— Всъщност се надявах да ми кажеш повече, Майк.

— Кротко, кротко! Виж, казвам ти каквото знам. Що да не ти кажа? Уилсън не ми е никакъв. Само дето ми плаща. Това е. Не му дължа вярност.

— И той не ти дължи.

— Абсолютно. Уилсън просто е стар бивш шпионин. Но това е друго. Моля те бе, човек. Като между войници. Моля те. Не ме очиствай. Няма нужда. Недей.

— Вече не съм войник — осведомих го аз и му прерязах гръкляна.

Раната беше толкова голяма, че кръвта му не шурна. Направо се изля от него, сякаш гърлото му беше обърната кофа. Отскочих назад и успях да не се изцапам освен по дланта.

Той не издаде звук — не можеше. Но някак си се надигна на колене, като се подпираше на асфалта с едната си ръка, а с другата безполезно притискаше раната. Стъпи с олюляване на едното си ходило и понечи да се изправи, но после лишеният му от кръвоснабдяване мозък изключи и Майк неподвижно се свлече на земята.

За момент останах загледан в него, безпристрастен като зрител на последния ред в киносалон, който гледа как текат надписите на екрана. Ножът е един от най–ужасно интимните начини да убиеш човек и ако си бях позволил да изпитам каквото и да е, нямаше да мога да го направя.

Естествено, после щеше да е различно. Но щях да се оправям с това, когато ми се наложи. Както винаги се бях оправял.

Приклекнах и проверих джобовете му. Нищо, само една карта на Токио. После заотстъпвах пред увеличаващата се локва кръв и претърсих партньора му. Пак нищо. Проверката си струваше, макар да не очаквах да носят документи за самоличност по време на операция.

Заобиколих отдалече кървавата вада и си тръгнах. На ъгъла избърсах дланта си колкото можах в бурените, които се подаваха през една телена ограда. Ръкавът на пуловера ми беше мокър и вонеше на кръв. Трябваше да се отърва от него.

Насочих се направо към „Елегант“, като постоянно се озъртах наоколо. Не забелязах проблеми. Качих се в стаята си, извадих найлоновата торба от кошчето за смет, натъпках вътре пуловера, избърсах ножа, увих го в пешкир, измих се, преоблякох се в по–обичайни дрехи, прибрах увития нож, пуловера и всичките си вещи в сака и напуснах хотела. Този път използвах един страничен служебен изход. Отключих вратата отвътре, излязох и тръгнах по уличката, като пак се оглеждах в движение. Нищо. Май наистина ме бяха следили само Майк и неговият партньор. Който и да стоеше зад тях, сега хората му бяха с двама по–малко.

Това беше добре, доколкото нещо изобщо можеше да е добре в такава ситуация. Но нямах представа с какви ресурси разполагат.