Игри на изчезване [bg]

Анджела не отговори. Само ме погледна, после се наведе напред и приклекна до един от големите алуминиеви куфари. Въведе кода си и ключалките щракнаха. Вътре имаше лаптоп. Към капака имаше прикрепена пластмасова кутийка с размерите на пакет цигари, от която се подаваше дебела черна антена. Веднага познах какво е това. Сателитен приемник, с който тя можеше да влезе в интернет от всяка точка на света. Вероятно й бе струвал цяло състояние.

Тя включи компютъра и го изчака да се зареди. На екрана се появи карта на света, която в реално време приемаше сигнали от проследяващи устройства. Програмата беше в състояние да открие източника на сигнала във всяка точка на земното кълбо без обичайната за битовите джипиес устройства уязвимост на смущения. Джипиесът на мобилния телефон може да се заблуди от плътна облачност или при влизане в подземен паркинг, но с това нещо нямаше такава опасност. Батерията му издържаше десет години, а корпусът му можеше да се нарани единствено с ацетиленова горелка. Бях чел за него в някакво техническо списание. Уредът беше предназначен за издирвателно-спасителни операции. Нямах представа откъде Анджела се бе сдобила с него, но допусках, че едва ли бе станало по законен път. Това си беше военно оборудване.

Тя чукна няколко клавиша и след секунди на екрана се очерта неправилната форма на полуостров Макао и островите на Хонконг. Някъде там, малко навътре в морето спрямо най-източната точка на бреговата ивица, примигваше синя светлинка.

— Какво е това? — попитах аз.

— Яхтата — отвърна тя. — Проследяващото устройство още предава.

— Къде е това?

— До брега на Хонконг.

Двамата с Анджела гледахме като хипнотизирани екрана. Там, леко на северозапад от Хонконг Айланд, малката синя точица сигнализираше за своето присъствие. Беше неподвижна. Анджела увеличи мащаба на картата, колкото позволяваше софтуерът, за да се убеди. Провери регистъра на джипиес данни. С някои незначителни отклонения, през последните двайсет и четири часа маякът бе излъчвал от една и съща зона с размери трийсет на трийсет метра. Точно по средата на залива. Сякаш яхтата бе оставена там на котва и екипажът я бе напуснал.

— Май все пак не са я потопили — казах аз.

— Не мога да повярвам, че съм пропуснала да проверя — прехапа нервно устни Анджела. — Къде ми е бил умът?!

— Не го преживявай — казах аз. — Съвсем естествена грешка. Мислила си, че Пак ще се върне с рибарския кораб, пък той е направил друго. Откъде си могла да знаеш?

— И все пак…

— Стресът си прави шеги с хората — обясних аз. — Особено когато някоя отрязана глава ти се опули насреща. Като стана дума…

— В хотелската шахта за боклук — отвърна тя. — В найлонова торба. Първо я обработих с течност за отпушване на канали. Натриева основа. Шахтата води към машина за пресоване на боклук в мазето на хотела. Дори ако ченгетата открият главата някъде по веригата, не могат да я проследят. Основата разяде чертите на лицето му, а докато стигне до сметището, главата ще е минала през три държавни граници.