Мираж [bg]

13

Стърчах на тротоара много дълго, след като тя вече бе потеглила с колата си. Бях толкова зашеметена от това разкритие, че останах като замръзнала, след като тя ме отмести от пътя си и мина покрай мен. Вдигнах поглед и зърнах за кратко лицето ѝ с изражение на сурова надменност. Ала очите ѝ излъчваха дълбоко отчаяние.

После даде газ и изфуча с колата надолу по улицата.

Стоях неподвижна в продължение на няколко мига, без да знам какво да предприема нататък. Накрая се върнах в кафенето. Келнерът държеше под око масата ми: вестниците, кроасаните, портокаловия сок. Когато се приближих, върна ми банкнотата от стоте дирхама, която метнах, преди да подгоня Самира.

— Оставихте си всичко, госпожо.

— Трябваше да говоря с някого.

Леко кимване за потвърждение. Дали беше наблюдавал разигралата се сцена? Събрал ли беше две и две и стигнал ли бе до заключението, че съпруга се изправя пред жената, за която подозира, че е любовница на мъжа ѝ? Де да знаеше истината. Де да я бях знаела аз.

Седнах и затворих очи, изтощена и объркана, напълно сразена при този непредвиден развой на ситуацията.

Той има дете. Има дете и тя е поне на трийсет години. Може би и на повече. Дъщеря. Красива дъщеря. Очевидно зачената с мароканка. Ако се съдеше по възрастта ѝ, моментът на зачеване бе преди десетилетия — а снимката, която Пол държеше в дневника си, трябва да беше отпреди десет години. Беше го пазил в тайна от мен. Тайна, която правеше другата му измама — че си е направил вазектомия, а ми беше обещал дете — още по-съсипваща.

— Желаете ли кафето си сега, мадам?

Беше келнерът. Кимнах му в знак на съгласие. Гладът ме принуди да изям кроасаните и да изпия много добрия портокалов сок. Опитах се да чета един от вестниците. Думите плуваха пред мен и аз го отместих встрани. Насила натикваха бизнесмена в полицейска кола, макар че той продължаваше да се съпротивлява, дори с ръце, закопчани на гърба с белезници. Щяха да го арестуват за нападение над полицай и щеше да пръсне сериозна сума пари по адвокати. Не сме ли сами архитекти на нещастията си? А след като видях омразата и обидата в очите на Самира, вече знаех, че баща ѝ дълбоко бе наранил и нея.

Нейният баща.

А коя беше майка ѝ? Къде се намираше сега?

Погледнах часовника си. Шест и четиресет и три минути сутринта. Полетът ми щеше да е по обяд. Щях само да си изпия кафето. След като е бил отхвърлен от дъщеря си в град, където е потърсил подслон, Пол със сигурност би се обърнал към приятели. Или по-конкретно към един приятел. Някой, чието име бе споменавал и в разговор, и на страниците на дневника си. Отворих го и намерих записката, която търсех. Онази, в която бе изразил желанието си да възстанови контакт със Самира.