Синдромът Портной [bg]

И това си е самата истина. Навеждам глава над кухненската маса и на лист хартия от канцеларията на баща ми очертавам с молив профила си. Той е ужасен. Как е могло да ми се случи това — на мен, който бях толкова прекрасен в бебешката количка, майко! В горния край е започнал да сочи към небесата, а едновременно с това в края, където свършва хрущялът, е завил обратно към устата ми. Още една-две години и вече няма да мога да ям, това нещо ще застане точно на пътя на храната ми. Не може да бъде! Отивам в банята и заставам пред огледалото, натискам ноздрите си нагоре с два пръста. Отстрани не изглежда много зле, но отпред, където е била горната ми устна, сега се виждат само зъбите и венците. Ама че гой. Приличам на зайчето Бъни! Изрязвам картончета от кутиите, в които идват ризите от пране, и ги залепвам с тиксо от двете страни на носа си, като по този начин възстановявам профила на прекрасната извивка нагоре, с която толкова се гордеех в детството си… и която сега е изчезнала! Всъщност, изглежда, че това избуяване на човката ми датира точно от времето, когато открих шиксите на кънки в парка. Ървингтън — сякаш моят собствен нос е станал агент на родителите ми! Ще се пързаляш с шикси, а? Само опитай, хитрец такъв! Спомняш ли си Пинокио? Е, неговото е нищо в сравнение с онова, което теб те чака. Те ще ти се присмиват, ще те освиркват и дюдюкат — и още по-лошо, през цялото време ще те наричат Голдбърг, ще те пращат по дяволите, изпълнен с гняв и омраза. На теб! Кльощавият чифут, който върви подире им с дългата си човка всеки божи следобед и дума не обелва! Стига си играл с носа, моля те, казва майка ми. Алекс, не ме интересува какво има вътре, особено на вечеря.“ „Но той е много голям.“ „Кой? Кой е много голям?“ Пита баща ми. „Носът ми!“, крещя аз. „Но, моля те, той показва характер, отговаря майка ми, така че остави го на мира.“