Девицата и звярът
- Автор: Хол Вероника
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- Переводчик: Боряна Семкова-Вулова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Девицата и звярът». Краткое содержание книги:
Масата бе почистена от остатъците от вечерята; беше останало само едно блюдо със сладки. Мариса взе една захаросана фурма и я лапна, наслаждавайки се на вкуса й. Но сладостта не можеше да облекчи горчивите спомени за случилото се този следобед. Двама мъже бяха мъртви. Те не бяха обикновени разбойници, чиято цел е да ограбят каквото могат и да избягат. Тези мъже преследваха точно определен човек — нейния съпруг. С каква цел?
Мариса седна на един стол и мислите й се върнаха към събитията от деня. Благодарността, която бе изказала на Бюканън за навременното си избавление, не бе достатъчна — тя знаеше, че ако той се бе поколебал да рискува живота си заради техния, щяха да бъдат мъртви. Смелостта му заслужаваше награда. Но какво можеше да му подари?
На устните й се появи нежна усмивка. Да, имаше един подарък, който единствено тя можеше да му даде. Той щеше да му покаже колко високо цени услугата му и че потомците на Фицджералдови винаги плащат дълговете си.
Мариса стана и пристъпи към високия гардероб, където бяха окачени дрехите й. Отвори внимателно вратата, за да не събуди другите, и извади кесията си от малкото чекмедже. Бръкна в нея и извади малка сребърна халка, на която висяха няколко ключа. Усмихната се наведе и издърпа малкото ковчеже, скрито в дъното на гардероба. Занесе го на масата, отключи го и извади малък подпечатан лист хартия. Беше подарък от баща й за един рожден ден. Мариса остави свития на руло лист на масата, взе перо и малко шишенце мастило, взе и печата си и восък. Потопи перото и започна да пише.
Използвайки възможността, че съпругът й е все още буден, Мариса реши да не чака до сутринта, за да му засвидетелства признателността си, а наметна робата си и завърза стегнато коланчето на стройния си кръст. После взе свещника, отвори вратата и надникна в коридора. Не видя никого и си помисли, че може спокойно да излезе.
Застана пред вратата на стаята му. Сърцето й се разтупка. Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои, и почука.
Никой не отвърна и Мариса реши, че е постъпила твърде глупаво. Той, разбира се, бе заспал. Стиснала документите в ръка, тя се обърна, за да си тръгне.
В този момент вратата се отвори рязко.
— Да? — чу се гърленият му глас.
— Дойдох да поговоря с вас, милорд. Може ли да вляза?
Вратата се разтвори по-широко и Мариса пристъпи вътре. В огнището не гореше огън и бе доста студено.
— Защо не извикахте някой прислужник да разпали огъня? — попита тя, докато поставяше свещника върху малката кръгла масичка. Забеляза празната бутилка вино.
— Не ми е студено — отвърна той и се приближи до леглото, пъхайки камата обратно в ножницата. После бутна възглавниците настрани и легна на одеялото с ботушите, без да сваля камата от кръста си.
Поставяше я в неудобно положение — лицето му бе изцяло скрито в сянката, докато тя бе окъпана от светлината на ароматичната свещ.
— Защо сте дошли? — попита той.
— За да изразя благодарността си за това, което направихте днес.
— Можехте да го направите и сутринта. — Проклятие, имаше ли тя някаква представа какво му причиняваше, като беше дошла в стаята му и стоеше тук, обкръжена в нимб от светлина? Кестенявата й коса хвърляше топли отблясъци, както и зелените дълбини на очите й. Той стисна лявата си ръка в юмрук. Усещаше мощното въздействие на съблазнителното й присъствие.
Мариса внезапно почувства срам и неудобство, не беше сигурна какво да направи. Не й харесваше, че не може да го вижда ясно, за да прецени реакцията му към подаръка й.
— Знам, че можех да ви кажа по всяко време — започна тя с нисък, мек глас — колко се възхищавам от дръзката ви смелост да се справите с разбойниците. Но реших да го направя сега.
— Виждам.
— Не — отвърна Мариса и се приближи. — Не смятам, че виждате. — Тъмнината я обгърна. Тя протегна напред ръка и видя слабото му движение, сякаш той се отдръпваше леко назад. — Вземете това — рече тя и му подаде документите.
Той ги пое и хвана здраво ръката й.
— Какво е това?
Мариса усещаше как топлината на ръката му се влива в нея.
— Акт — промълви тя.
— За какво?
— За едно имение.
— Кое имение? — попита той, галейки китката й; усещаше гладката й кожа под пръстите си като топъл, оживял мрамор.
— Фиц Хол в долината на река Ус — обясни тя и от устните й се изплъзна въздишка. Въпреки ледения въздух Мариса усещаше как топлината се разлива по цялото й тяло.