Братството на талисмана
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на талисмана». Краткое содержание книги:
Нападнат от опустошителите, Дънкан е спасен от Даян — правнучка на магьосник-ренегат. Към него се присъединява най-странната компания, която някога се е събирала — боязлив отшелник,дух, който не знае нищо за духовете, банши, свадлив таласъм, вещица и демон, избягал от Ада.
Дънкан вярва, че е под закрилата на вълшебния талисман. Но при решителната битка със Злото, единствената му надежда рухва. Остава му да разчита само на смелостта си и на своята мисия…
Мозъкът на Дънкан се помъчи да осъзнае действителността. Но това беше твърде трудно защото преходът беше твърде бърз. Той сънуваше — да, така беше, той сънуваше змиеподобно чудовище, което изскочи от блатото, сън, повече от сигурно, предизвикан от чудовището, което изплува от мастиления вир в омагьосаното тресавище. А след това, изведнъж той не сънуваше повече, а се оказа хванат и завързан от тази противна, дрипава тайфа.
Хвърли бърз поглед наоколо, опитвайки се да обхване с него цялата ситуация. Ендрю беше привързан към едно малко дърво, като ръцете му бяха завързани за дървото, а около кръста му минаваше друго въже. Нямаше следа нито от Мег, въпреки че сигурно беше някъде наблизо, нито от Даниел, но търпеливата Красавица беше привързана към друго дърво с тежко въже, минаващо като оглавник около главата и врата и. С ъгълчето на окото си можеше да види Дребосъка, чиито четири лапи бяха завързани заедно, а челюстите му бяха стегнати с няколко пъти намотана връв, стегната здраво около тях. Дребосъкът се мъчеше яростно да се освободи, като се мяташе, но изглежда, че имаше малка възможност да спечели свободата си. Конрад все още лежеше на няколко фута, повече от всякога изглеждащ като коледна гъска готова за фурната.
Намираха се на края на малка горичка, в началото на брега — мястото където бяха спрели при първите утринни лъчи и се бяха проснали без да помислят за огън или закуска, като желаеха само да поспят няколко часа, докато Ендрю стои на пост.
Снупи не се виждаше никъде, нито път Нан, баншито или Духът. Което не беше по-различно, рече си Дънкан, от това, което можеше да се очаква. След като ги беше оставил в безопасност на брега, Снупи, може би придружен от Нан, беше отишъл да събира групата си от Малкия народ. Духът, повече от сигурно, беше на разузнаване, нащрек за всяка опасност. Предната нощ Духът беше казал, че предишния ден не е видял никого, че тук ще бъдат в безопасност. И ако наистина беше така, учуди се Дънкан, къде, по дяволите, са се крили Разбойникът и хората му.
Разбойникът се приближаваше към него и Дънкан го наблюдаваше докато идва, объркан от емоциите, които този човек предизвикваше в него — малко страх, може би малко омраза, но страхът и омразата се отмиваха от пълното презрение, което чувстваше към такъв мошеник. Разбойникът принадлежеше към изметта на земята, противен опортюнист без каквито и да е принципи — едно нищо, дори по малко от нищото.
Разбойникът спря на няколко стъпки от него и застана с ръце, поставени здраво на хълбоците си, като гледаше надолу към него.
— Е, милорд, харесва ли ви сега? — попита той. — Сменихме си ролите. Може би ще си направите труда да ми кажете за какво е всичко това.
— Казах ви — отвърна Дънкан — онази нощ в имението. На път сме за Оксънфорд.
— Но не ми казахте защо.
— Казах ви. Носим съобщения.
— И това е всичко?
Дънкан повдигна рамене.
— Това е всичко — потвърди той.
Разбойникът се наведе напред, хвана кесията, закрепена за колана на Дънкан и с едно дръпване я откъсна.
— Сега ще видим — рече той.
Без да бърза, той внимателно разкопча катарамите и отвори кесията. Бръкна вътре и извади амулета на Уалфърт. Той се разклати на синджира си и блестящите скъпоценни камъни се превърнаха в огън на светлината на залязващото слънце.
— Хубаво нещо, без съмнение — заяви той — и, може би, ценно. Кажете ми какво представлява?
— Това е само една дрънкулка — отговори Дънкан. — Направена само заради красота си.
А дълбоко в себе си се молеше: „Не ръкописа! Само не ръкописа“.
Разбойникът пусна амулета в джоба си, бръкна отново в кесията и извади ръкописа.
— А това?
— Няколко листа пергамент — поясни Дънкан, колкото можеше по-спокойно, — които взех за четене. Любимото ми четиво. Не ми е оставало време за да го прочета.
— Хмм…! — изсумтя Разбойникът с отвращение. Смачка ръкописа в ръка и го хвърли настрани. Вятърът го подхвана и го плъзна няколко фута по пясъка. След това го закачи един малък храст и той остана там, все още поклащан от вятъра.
Ръката на Разбойника се мушна отново в кесията и измъкна броеница, чиито мъниста бяха направени от кехлибар, а кръстчето от слонова кост. Разгледа я внимателно.
— Осветена ли е? — попита той. — Може би е осветена от някой свят човек.
— От Негова светлост, архиепископът на абатството Стендиш — отвърна Дънкан. — Което я прави умерено осветена.
— Все пак прекрасна работа — заяви Разбойникът любезно, като я пускаше в джоба си. — Може би ще успея да взема за нея някой грош.
— Струва много повече — добави Дънкан. — Ще бъдете глупак ако я продадете за грош.