Охлюв по склона
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Охлюв по склона». Краткое содержание книги:
Отдясно и отляво лениво плаваха жълто-зелени петна, глухо пухкаха презрели гъби-упойнички и мятаха във всички посоки рижи фонтани от спори, с вой налетя заблудена горска оса, гледаше да се блъсне в очите им, наложи се да бягат стотина крачки, че да се отърват; многоцветни подводни паяци, увиснали на лианите, шумно и грижливо майсторяха обиталищата си; дърветата-скачачи приклякваха и се свиваха готови за нов скок, но почувствали хората, замираха и се преструваха на обикновени — и нямаше върху какво да спреш погледа си, и нямаше какво да запомниш. И нямаше за какво да размишляваш, защото да размишляваш за Карл, за отминалата нощ и за потъващото село би означавало да бълнуваш.
— Добър човек беше Обидо-Мъченика, те с Хромавия те намериха край Тръстикино. Тръгнали за Мравчево, ала кой знае защо, се отплеснали в Тръстикино и там те намерили, домъкнаха те, по-точно мъкнел те Обидо-Мъченика, а Хромавия само се тътрузел подире му и събирал всичко, което падало от теб… Много насъбрал, а после разказваше: уплашил се и всичко изхвърлил. Такива неща, викаше, по нас нивга не са расли и не може и да растат. После Обидо-Мъченика те съблече, шантави ти бяха дрехите, никой не проумя къде растат и как… Разряза дрехите и ги посади — мислеше, ще покарат. Ама нищо от тях не покара, не проби даже и той пак тръгна из селото да пита: „Защо, пита, като вземеш дреха, разрежеш я и я посадиш, покарва, а твойта, Мълчане, даже и не покълна… Той и за тебе се лепеше, не те оставяше на мира, но тогаз ти беше безпаметен и само мънкаше нещо неразбрано — като оня, дето беше без лице и се криеше. Така и нищо не научи за теб. После още много мъже ходиха в Тръстикино — и Пестника ходи, и Опашкаря, даже самият старейшина ходи, надяваха се да намерят още един такъв. Не, не намериха… И тогаз ме представиха на теб. Гледай го, казват, както можеш, отчуваш ли го — ще ти бъде мъж, а дето е чужденец — какво, че нали и ти си комай чужденка. Ами и аз съм чужденка, Мълчане, тъй де. Ето как беше работата: нас с мама ни хванаха мъртваци, а нощта беше без луна…“
Местността отново стана стръмна, но влагата не намаля, макар гората да стана по-чиста. Не се виждаха коренища, гнили съчки и грамади от гниещи лиани. Зеленината се изгуби, всичко наоколо потъна в жълто и оранжево, дърветата станаха по-спокойни, а блатото някак необикновено — гладко, без мъх и без мръсни петна. Изгуби се паяжината от ластари и от двете страни се виждаше надалеч. Тревата край пътя стана по-мека и сочна, тревичка до тревичка, сякаш някой специално ги е подбирал и нареждал.
Нава спря на средата на думата, помириса въздуха и рече деловито, оглеждайки се:
— И къде ли да се скрием? Като гледам, няма къде да се скрием.
— Идва ли някой? — попита Кандид.
— Някакви много, и аз не знам какви… Не са мъртваци, но е добре да се скрием. Разбира се, може да не се крием, и без туй са наблизо, пък и къде да се скриеш. Хайде да застанем край пътя, пък ще видим… — Още веднъж подуши въздуха. — Някаква гадна миризмица, не много опасна, но по-добре да я няма… Абе ти, Мълчане, нищо ли не усещаш? Тъй смърди, като от спарен квасец — стои под носа ти гърне, а в гърнето спарен квасец с мухъл… Ей ги! Дребни са, не е страшно, ще ги прогониш… Хе-хе!
— Млъкни! — рече Кандид, оглеждайки се.
Отначало му се стори, че насреща пълзят бели костенурки. После се убеди, че никога не е виждал такива животни. Приличаха на огромни непрозрачни амеби или на много млади дървесни плужеци, само че плужеците нямат лъжекрачета и са по-едри. Бяха много, пълзяха един подир друг чевръсто, ловко мятаха напред лъжекрачетата си и се преливаха в тях.
Скоро дойдоха съвсем наблизо — бели, блестящи, Кандид също усети остра непозната миризма и се отдръпна встрани от пътя, дръпна подире си и Нава. Плужеците-амеби пълзяха един подир друг край тях, без да им обръщат никакво внимание. Бяха само дванайсет и Нава не издържа — ритна последния, дванайсетия. Изпадна във възторг, натъкми се да ги догони и да ритне още някой, но Кандид я улови за дрехата.
— Ама че са смешни! — рече Нава. — И пълзят, сякаш хора крачат по пътеката… Интересно, къде ли отиват? Сигурно отиват в лукавото село, Мълчане, сигурно са оттам, връщат се и не знаят, че в селото вече е станало Надвиване. Ще се помотаят около водата и ще поемат обратно. И накъде ли, горкичките, ще поемат? Да търсят друго село?… Хей! — закрещя тя. — Не отивайте бе! Няма го вашето село, езеро е там!