Похитителите на изчезналия кивот
- Автор: Блак Камбъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Каролева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Похитителите на изчезналия кивот». Краткое содержание книги:
В мига на взрива, когато цялото небе се продъни, Инди инстинктивно затвори очи. И веднага се сети спомни си думите на имама: „Онзи, който отвори Кивота и пусне силата му, ще умре, ако я погледне“ „Не гледай! — изкрещя той на Марион. — Дръж очите си затворени!“ Тя стисна здраво очи, примряла от ужас. Но любопитството й напираше. Небесните зари, жупелът на унищожението неудържимо я привличаха. „Не гледай!“ — продължаваше да й внушава той. „Не гледай!“ — накрая вече крещеше. Нощта бучеше, тътнеше, ревеше; прегарящите я мълнии сякаш виеха. „Не гледай!“
Огненият стълб изпепеляваше всичко, свързваше Кивота с небето, приличаше на гигантската разжарена сянка на небесния Бог, на ярък силует, едновременно чудовищен и прекрасен, който ослепяваше всеки, дръзнал да го погледне. Овъгляваше очите на войниците, превръщаше самите тях в униформени скелети, покриваше земята с кости и пепел. Дърветата едно след друго се стопяваха, пристанът изчезна, целият остров се обезлеси и опустя. Пейзажът стана неузнаваем. Огън и жупел поглъщаха всичко. Сякаш нечий неутолим гняв неистово се бе развихрил.
Статуята, за която бяха привързани Инди и Марион, се срути и изчезна миг преди капакът на Кивота да се затвори, нощта отново да потъне в мрак и над морето да се възцари тишина.
Когато Инди най-после отвори очи, Кивотът горе на олтара излъчваше кротко сияние. Безмълвието беше наситено с покой, но и с предупреждение, със заплаха.
Инди погледна към Марион. Тя също се оглеждаше, не можеше да повярва на очите си — навред развалини, смърт, опустошение. Понечи да каже нещо, но от устата й не излезе нито звук.
Нямаше какво да каже. Думите бледнееха.
Земята около тях не беше опожарена, беше недокосната. Марион вдигна очи към олтара, протегна се и здраво стисна ръката на Инди.
ЕПИЛОГ
ВАШИНГТОН
Слънчевите лъчи се процеждаха през прозорците в кабинета на полковник Мъсгроув. Навън, на гъстата зелена морава, черешовите дръвчета искряха под чистото, бледо утринно небе. Мъсгроув седеше зад бюрото си, а встрани от него беше седнал Итън. В стаята имаше още един човек, облегнат на стената, който още не бе обелил дума. Край него витаеше смразяващата безличност на бюрократа. Сякаш самият той е излязъл изпод някой гумен печат и на челото му с дебели черни букви пише ВЛИЯТЕЛЕН ДЪРЖАВЕН СЛУЖИТЕЛ — помисли си Инди.
— Високо оценяваме изпълнението на вашата мисия — каза Мъсгроув. — Предполагаме, че паричното обезщетение ви е задоволило?
Инди кимна и погледна първо към Марион, после към Маркъс Броди.
— Все още не разбирам защо Музеят не може да получи Кивота.
— Той е на сигурно място — изплъзна се отговорът от Итън.
— В него е заложена изключителна мощ — каза Инди, — трябва да бъде изследван, проучен. Това не е някаква играчка.
— Най-добрите ни експерти работят в момента по него — каза Мъсгроув.
— Назовете ги — настоя Инди.
— Не мога поради съображения, засягащи националната сигурност.
— Кивотът бе обявен за собственост на Музея. И вие се съгласихте с това. А сега ни тикате под носа някакви експерти. Ами че Броди е един от най-добрите специалисти в тази област! Защо не му се дава възможност да работи заедно с вашите експерти?
— Инди, хайде стига, зарежи ги! — каза Броди.
— Няма да ги зарежа! — заинати се Инди. — В края на краищата заради цялата тази история си загубих шапката!
— Джоунс, уверявам ви, че Кивотът е добре охраняван, а зарядът му, ако приемем за вярно вашето описание, своевременно ще бъде изследван.
— Своевременно — повтори Инди. — Напомняте ми за писмата, които получавам от своите адвокати.
— Вижте — каза сдържано Броди, — единственото, което искаме, е да получим Кивота за Музея. Искаме и гаранция, че няма да му бъдат нанесени трайни щети, докато е на ваше разположение.
— Имате я — каза Итън. — Колкото до предаването на Кивота за вашия музей, мисля, че ще трябва да ревизираме нашето становище.
Тишина. Стенният часовник отмерваше времето. Безликият бюрократ играеше с копчетата на ръкавелите си.
— Вие очевидно не знаете на каква мина сте седнали — каза тихо Инди и помогна на Марион да стане от креслото.