Нощ в Лисабон
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Донка Илинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощ в Лисабон». Краткое содержание книги:
— Да. Ще затворят всички, които намерят. Вече прибраха мъжете.
Хелен се полуизправи.
— Тогава къде е разликата?
— Може би другите ще се освободят по-лесно.
— Не се знае. Може би тъкмо с нас ще се отнасят по-добре, защото ни мислят за шпиони.
— Това е безсмислица, Хелен.
Тя поклати глава.
— Не е безсмислица. Това е опит. Още ли не знаеш, че в нашия век невинността е престъпление, което винаги се наказва най-тежко? В две страни ли трябваше да те затворят, за да го разбереш? Ах ти, мечтателю за справедливост! Има ли още коняк?
— Коняк и пастет.
— Дай ми и от двете — каза Хелен. — Това е необичайна закуска, но се боя, че ни предстои живот, изпълнен с приключения.
— Добре че го приемаш така — отговорих аз, докато й давах коняка.
— Само тъй можем да го възприемем. Или искаш да умреш от огорчение и пукване на жлъчката? Ако изключиш понятието за справедливост, съвсем не е толкова трудно да го разглеждаш като приключение, не намираш ли?
Разкошната миризма на стария коняк и на вкусния пастет облъхнаха Хелен като поздрав от благоденствието. Тя яде с голяма наслада.
— Не знаех, че ще е толкова просто за теб — казах аз.
— Не се тревожи за мен — отвърна тя и затърси в кошницата си бял хляб. — Аз ще се оправя. За жените справедливостта не е толкова важна, както за вас.
— Какво е важно за вас?
— Това — тя показа към хляба, бутилката и пастета. — Яж, любими мой! Ще се оправим някак. А след десет години всичко това ще бъде едно голямо приключение и вечер толкова често ще го разказваме на гостите ни, че всеки ще се отегчи. Лапай, човеко с фалшиво име! Каквото изядем сега, няма да го влачим после.
— Няма да ви разказвам всички подробности — каза Шварц, — известен ви е пътят на емигранта. Останах само няколко дни в стадиона „Коломб“. Хелен откараха в „Ла птит Рокет“. Последния ден на стадиона се появи нашият хотелиер. Видях го само отдалеч — забранено ни бе да разговаряме с посетители. Той остави малък козунак и голяма бутилка коняк. В козунака намерих бележка: „Мадам е здрава и в добро настроение. Вън от опасност. Очаква прехвърляне в женски лагер в Пиренеите. Писма чрез хотела. Мадам е отлично.“ Сгъната беше и една много малка бележка с почерка на Хелен: „Не се тревожи. Опасност вече няма. Остава приключението. До скоро. Любов.“
Бе успяла да пробие небрежната блокада. Не можех да си представя как. По-късно тя ми разказа — обяснила, че трябвало да вземе липсващи й документи. Бяха я изпратили с един полицай до хотела. Мушнала скришом бележката на хотелиера и му пошепнала как да ми я изпрати. Полицаят, проявил разбиране за любовта, се направил, че не вижда. Хелен не се бе върнала с документи, но затова пък с парфюми, коняк и кошница с храна. Тя обичаше да яде. Така и не разбрах как въпреки това се запази стройна. Още когато бяхме на свобода, щом се събудя и не я намеря до себе си, достатъчно бе да отида там, където държим храната — приклекнала на лунната светлина, тя глождеше със занесена усмивка някой кокал от шунка, тъпчеше се с десерта, който бе прибрала от предната вечер и пиеше вино от бутилката. Беше като котка, която нощем огладнява. Разказваше ми, че когато я арестували, накарала полицая да чака, докато хотелиерът доопече пастета, сложен в пещта. Това бе любимият й пастет и тя поискала да го вземе. Полицаят мърморел, но отстъпил, тъй като тя направо отказвала да тръгне преди това. Ченгетата се бояха да завличат някого със сила в полицейската кола. Хелен не забрави да вземе със себе си дори пакет книжни салфетки.
XII
На следващия ден ни натовариха за Пиринеите. Безнадеждната и вълнуваща одисея на страх, комизъм, бягство, бюрокрация, отчаяние и любов започна.
— Възможно е нашето съвремие някога да бъде наречено време на иронията — каза Шварц. — Естествено, не онази, одухотворената на осемнадесетия век, а не доброволната и във всички случаи злостна и тъпа ирония на нашата епоха, белязана от прогреса на техниката и от регреса в културата. Хитлер не само тръби по света, но и сам си вярва, че е апостол на мира и че другите са му наложили войната. Заедно с него вярват и петдесет милиона немци. Фактът, че години наред са се въоръжавали единствено те, докато никоя друга нация не бе подготвена за война, не променя нищо в тяхното схващане. Затова не бе чудно, че ние, които се бяхме измъкнали от немските лагери, сега се озовахме във френски. Не можеше и да се протестира дори — нация, която се бора за живота си, има по-важни неща, отколкото да окаже пълна справедливост на всеки емигрант. Не ни изтезаваха, не ни гориха в газови камери, нито ни разстрелваха, само ни затваряха — какво повече можехме да искаме?