Певците на времето
- Автор: Пол Фредерик, Уилямсън Джак
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Певците на времето». Краткое содержание книги:
Сега бе настъпило затишие. Кайри вдигна поглед при влизането на Сю-линг и Муун заедно с човеците роботи от екипажа на Крейк.
— Ей вие, елате тук! — извика той. — Преминаваме на вълново задвижване и сега ще се проведе първият ни урок по пилотиране на космически кораб. — Той кимна към Франсис Крейк, който вдигна глава от контролния пулт и ги изгледа намръщено.
Сю-линг се заозърта плахо.
— Какво става тук? — попита тя.
Кайри с удоволствие прегърна топлото й стегнато тяло.
— О — каза той, усещайки, без да се обръща, погледа на брат си, — тези тримата се гониха тук през последния половин час — и посочи Костенурките, застанали от двете страни на Крейк до контролния пулт, неподвижни като гранитни скали. — Костенурките май победиха — добави по-тихо, — защото накрая Крейк вдигна ръце и се съгласи да излети. Но те всъщност не приеха никакви условия. Затова, изглежда, е толкова ядосан.
— Може ли? — вежливо го прекъсна Дейзи Фей и Кайри се отмести встрани, за да й позволи да вмъкне неугледното си метално туловище в пространството, където би трябвало да се намира операторският стол. — Благодаря — каза тя и обърна око към — него. — Някой обясни ли ти какво ще правим тук?
Кайри поклати глава.
— Бяха прекалено заети с борбата.
Дейзи Фей се изкиска.
— Мисля, че ще имаме възможност отново да ги наблюдаваме. Както и да е, от този пулт се следи състоянието на кораба. Всъщност „Златната кошута“ не се управлява оттук. Операторът само следи за светлинните сигнали. Ако някой от тях стане червен, това означава повреда. — Миловидното лице му се усмихна от екрана. — Но това никога не се е случвало.
— Не знаех, че Костенурките използват червеното като предупредителен сигнал — обади се Сю-линг.
— Доколкото знам, не го използват. Но това е нашата контролна зала. Когато предоставиха кораба на Франсис, те я проектираха по наши указания и я разположиха в защитения сектор. — Едното очно стъбълце се завъртя към Франсис Крейк. — Капитане? — подвикна тя. — Готови ли сме за включване на вълновото задвижване?
Без да вдига глава, вперил очи в бутоните, Крейк отвърна:
— Зелена светлина!
— Зелена — повтори Дейзи Фей. Пръстите й затанцуваха върху пулта и Кайри Куинтеро изведнъж залитна — тласкащите устройства накараха „Златната кошута“ леко да подскочи напред. — Корекция на ориентацията — извика Дейзи Фей и после почти шепнешком обясни на Кайри, застанал зад гърба й: — Искаме да се насочим в правилната посока.
— Лежим на курса — долетя гласът на Крейк откъм другия пулт.
Пипалата на Дейзи Фей заподскачаха по бутоните.
— Готови за вълново задвижване — каза тя; очите й се взираха в екраните. Гледката бе стъписваща, изумителна. Земята се показа иззад орбиталната станция — тънък синкав полумесец. Появи се и Слънцето, но умалено от екраните до размерите на потъмняла медна монета.
— Вълново задвижване включено! — извика Франсис Крейк.
И Кайри Куинтеро почувствува как стомахът му пропада някъде надолу и как самият той се свлича на пода.
Кайри сънуваше, че го обгръщат нежните ръце на някаква жена, която не е Сю-линг Куонг. Всъщност дори не е жена, а чудовище с червена черупка, сграбчило го с кървави пипала; когато отвори очи, сънят се оказа действителност.
— Всичко е наред, Кайри — каза окуражително Дейзи Фей Макуин. — Знам, че е доста необичайно, но в края на краищата ние само се превключихме на вълново задвижване. Май здраво си се натъртил.
Кайри се освободи от прегръдката й, изненадан, че отново се чувствува с нормално тегло.
— Май да — рече той замаян и се огледа. Не беше в контролната зала, а в малка кабина с тясно легло. — Аз… помислих си, че падам… — Видя, че е плувнал в пот и позволи на жената в ужасното тяло да му помогне да легне. — Защо отново има гравитация? — попита безпомощно Кайри и я погледна.
— Всъщност няма. Усещането за гравитация е просто следствие от действието на вълновото задвижване. — Дейзи Фей докосна някакъв бутон и стените на помещението се превърнаха в екрани като онези в контролната зала. — Набираме скорост. Това е Земята, а ей там — (Кайри премигна при вида на невероятно пурпурния диск, изчезващ бързо от полезрението) — е Марс. Цветовете са такива поради червеното изместване, дължащо се на скоростта ни. Естествено — продължи да обяснява като на малко дете тя, — в действителност ние не ги виждаме. У нас самите не е останало нищо материално, с което да виждаме. Вълновата ни структура е прозрачна; радиацията минава през нас. Но апаратурата улавя ефектите на интерференцията и това именно виждаме на тези екрани.