Синдикатът на престъпниците

Три месеца по-късно алюзията на Лучиано с примера на Ал Капоне ще изясни истинското значение на тези Генерални щати на престъпността и ще покаже какво силно влияние ще започне да оказва синдикатът върху най-могъщите му членове.

Капоне от години беше сложил ръка на Чикаго и го направи най-корумпирания град на САЩ. На общински съветници, чиновници, съдии, полицаи, журналисти им „пробутваха“ редовно и те си плюеха на физиономиите, за да могат колкото е възможно по-добре да прикриват убийствата, грабежите и контрабандата на Белязания. Дойде, разбира се, моментът, когато цялата страна се отврати и възмути от стотиците ненаказани престъпления, от арогантните убийци, сигурни в своята ненаказуемост, от непрекъснатите, всекидневни предизвикателства към добрите нрави, от систематическите подигравки с моралните норми. Капоне бе станал „човекът, който можеше да си позволи всичко“, а той действително си позволяваше всичко. Неговото държане на срещи, по време на интервюта за радио и с репортьори от печата предизвикваха такава вълна от възмущение, че репортьорът на „Ню Йорк хералд трибюн“ писа:

— Ще бъдем ли един ден управлявани от гангстери?

Разбира се, декларации от този род дразнеха хора като Джони Торио, Франк Костело и Лучиано. Те решително не желаеха да бъдат открито порицавани и поставяни на подсъдимата скамейка на непопулярността, която веднага ще направи тяхната нелегална дейност невъзможна.

Според Лучиано най-важното, най-циничното, най-предизвикателното, без съмнение, беше поведението на Ал Капоне, главатар с такава мощ, че се изплъзваше еднакво добре както от куршумите на убийците от съперническите банди, така и от съдиите, натоварени да се грижат за прилагането на законите, или от полицаите, натоварени да те накарат да ги спазваш.