Място за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Място за убиване». Краткое содержание книги:
В цял свят няма по-добри от тях. За да опазят тайната си, убиват. Посветените. И подозрителните. Но трябва да си измият ръцете. И допускат грешка. Избират неподходящ човек.
Те избират Джак Ричър…
Мислят, че е случаен турист. Не знаят, че е бивш военен полицай. Агент легенда.
Те не познават Джак Ричър. Нито момичето му Роскоу…
Ричър ги преследва до тайния им склад. Той не знае какво трупат вътре. Но знае, че брат му е убит. При опит да разкрие фалшификацията на века.
Остават само няколко дни. След неделя Ричър няма как да им отмъсти…
Вцепених се. Финли чакаше коментар. Не ми хрумваше нищо. Мислех за Чарли. Тя щеше да ме пита какво съм узнал. Финли трябваше да отиде. Още сега да отиде и да й разкаже. Негов дълг беше, не мой. Знаех защо се колебае. Тежка новина. С още по-тежки подробности. Но дългът си бе негов. Аз щях да го придружа. Защото имах вина. Нямаше смисъл да се залъгвам.
— Да — казах аз. — Зле звучи.
Финли отметна глава и се огледа. Отпрати тежка въздишка към тавана. Не му беше леко.
— И това не е най-лошото — каза той. — Да беше видял какво са сторили с жена му.
— Жена му ли? — трепнах аз. — За какво говориш, по дяволите?
— За жена му говоря. Беше като в касапница.
За момент онемях. Светът се въртеше наоколо.
— Та аз току-що я видях. Преди двайсет минути. Добре е. Нищо й няма.
— Кого си видял?
— Чарли.
— За какъв Чарли ми дрънкаш, по дяволите?
— Чарли — глухо повторих аз. — Чарли Хъбъл. Жена му. Тя е добре. С пръст не са я пипнали.
— Че какво общо има Хъбъл? — попита Финли.
Оцъклих се.
— За какво говорим изобщо? Кого са убили?
Финли ме изгледа, като че бях откачил.
— Мислех, че знаеш — рече той. — Морисън. Шефът на участъка. И жена му.
12
Гледах го много внимателно и се мъчех да преценя доколко мога да му вярвам. Въпросът бе на живот и смърт. В крайна сметка реших, че всичко зависи от това как ще ми отговори на един съвсем лесен въпрос.
— И сега ти ли ще станеш шеф?
Той поклати глава.
— Не. Няма да ме направят шеф.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
— От кого зависи? — попитах аз.
— От кмета — каза Финли. — Кметът на града назначава полицейския началник. Той вече идва насам. Казва се Тийл. Те са стар род в Джорджия. Някакъв техен прадядо бил железопътен магнат и каквото видиш наоколо, все е било негово.
— Негови ли са статуите?
Финли кимна.
— Каспар Тийл. Най-първият. Оттогава все те управляват. Днешният кмет трябва да му се пада правнук или нещо такова.
Бях нагазил в минно поле. Трябваше да открия проход.
— Какво ще речеш за тоя Тийл? — запитах аз.
Финли сви рамене. Търсеше думи да обясни.
— Най-обикновен тъп южняк. От стар местен род, с дълго потекло тъпи южняци. Кметуват, откакто се помни градчето. Според мен днешният не е нито по-свестен, нито по-калпав.
— Разтревожен ли беше? Когато му съобщихте за Морисън.
— Мисля, че се изплаши — каза Финли. — Страх го е от неприятности.
— Защо няма да те повиши? Нали сега си най-старшият?
— Няма, и толкоз — отсече Финли. — А защо, това не е моя работа.
Погледах го още малко. Въпрос на живот и смърт.
— Има ли къде да поговорим?
Той ме изгледа през бюрото и рече:
— Ти мислеше, че са убили Хъбъл, нали? Защо?
— Убили са го — казах аз. — Фактът, че са убили и Морисън, не променя нещата.
Отидохме в дрогерията. Седнахме един до друг край тезгяха откъм прозореца. Аз заех мястото, където вчера бях видял бледата мисис Клайнър. Имах чувството, че е минала цяла вечност. Светът се бе променил. Поръчахме си по едно двойно кафе и голям поднос понички. Не се обръщахме един към друг. Гледахме се в огледалото зад тезгяха.
— Защо няма да те повишат? — отново запитах аз.
Отражението му сви рамене. Въпросът явно го озадачи.
Не виждаше връзка. Но скоро щеше да разбере.
— Би трябвало — каза той. — Другите и накуп нямат опит колкото мен. Изкарал съм двайсет години в голям град. В истински полицейски участък. А те какво имат? Да вземем например Бейкър. Мисли се за хитрец. Но с какво може да се похвали? С петнайсет години служба? В тоя пущинак? Какво знае, по дяволите?
— Тогава защо няма да стане?
— Личен въпрос.
— Да не мислиш, че ще го разтръбя из вестниците? — рекох аз.
— Дълго е за разправяне.
— Нищо, разказвай. Трябва да знам.
— Миналия март приключих с Бостън — започна Финли. — Изкарах си двайсетте години. Безупречно досие. Осем грамоти. Бях страхотен детектив, Ричър. Пенсията ме чакаше. Жена ми обаче се побърка. Беше я прихванало още от есента. И тъжно, и смешно. През всичките тия двайсет години бяхме женени. Скапвах се от работа. В Бостън е истинска лудница. Бъхтехме без почивни дни. Денонощно. Момчетата около мен виждаха как браковете им се разпадат. Всички се разведоха. Един по един. — Той помълча и пийна глътка кафе. Отхапа поничка. — Но не и аз. Жена ми устоя. Не се оплака нито веднъж. Беше същинско чудо. Нито веднъж не е промърморила.