Десетият праведник
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десетият праведник». Краткое содержание книги:
Един от най-изявените ни фантасти, Любомир Николов е познат с романите си „Къртицата“ и „Червей под есенен вятър“, а също с много книги-игри, издадени под псевдонима Колин Уолъмбъри. Носител е на редица престижни награди, сред тях и „Еврокон“.
Тя неуспешно се помъчи да запази строгото изражение.
— Не съм чувала да си бил някога женен.
— Никога — сериозно кимна Мишин. — Тъкмо затова така добре познавам несгодите на брака… Не се тревожи, скъпа, няма да вдигам шум. Стар човек съм вече. Ще поседя кротко в някое ъгълче, да не ти плаша клиентите с вида си, ще пийна чашка коняк, ако дадеш от хубавия… Заради момчето съм дошъл. Днес се върна от тежка мисия, цяла седмица животът му е висял на косъм. Знаеш какво се полага в такива случаи.
— Хей, чакайте! — опита се да протестира Николай. — Нищо не искам. Уморен съм, трябва ми само почивка.
— Не се дърпай, Коля — тежко го потупа по рамото Мишин. — Старите хора по-добре разбират какво ти е нужно.
— Ще му пратя Арлет — деловито каза съдържателката. — Тя умее да сваля умората.
— Защо ми е Арлет? — неловко се пошегува Николай. — Ако трябва да прекарам с някого нощта, поне да е истинска жена като вас, мадам.
Шегата увисна във въздуха. Хилда се усмихна леко и в погледа й се смесиха меланхолия, симпатия и спокойно чувство на превъзходство.
— Драги Ник — сериозно изрече тя, — аз наистина мога да ти доставя огромно удоволствие, но би ти струвало твърде скъпо. А ако поискам ти да ми доставиш удоволствие… — Помълча и въздъхна. — Да не говорим за това. Качвай се горе, моето момче, стая 28. Арлет ще дойде след малко.
Сконфузен, с чувството, че изглежда неловък и смешен, Николай се изкачи по стъпалата. Коридорът на горния етаж също беше покрит с червена пътека, но осветлението бе съвсем слабо. Като се вглеждаше в сините медни плочки по вратите, той откри номер 28 и влезе. Дебелите завеси бяха спуснати. Нямаше нито фенер, нито свещи и единствената светлина идваше от буйните пламъци в мраморната камина. Отдясно в полумрака безплътно се белееше балдахинът на широко средновековно легло с вити колони от черно дърво. Николай погледна нататък, поклати глава и се отпусна върху мечата кожа пред камината, усещайки с цялото си тяло топлината на огъня. Виж, за това си струваше да дойде. Пламъците бяха повече от грях и забранено удоволствие, те бяха фантастичен лукс тук, под носа на Буше и всичките му полицейски инспектори.
Вратата тихо се отвори и в стаята влезе Арлет — ниска пухкава блондинка с невинно лице и вечно учудени сини очи. Беше облечена в нещо червено, късо и прозирно; отдолу се очертаваше закръгленото тяло, изрисувано по последна еротична мода със стрелки към стратегическите места. Полюшвайки бедра, тя се приближи и коленичи на кожата до него.
— Уморен ли си?
Николай кимна, без да откъсва поглед от огъня.
— Отпусни се тогава. — Пръстите й леко докоснаха врата му и започнаха да масажират. — Ето така…
— Има ли любовник мадам Хилда? — неочаквано запита той и сам се изненада от въпроса си. Но Арлет не се смути.
— Ти не знаеш ли? — Гласът й беше тъничък, почти детски. — При нея идва Ален Буше. Всеки петък в шест вечерта, точен е като часовник.
— Ах, Буше… — промърмори Николай. — Тогава, разбира се, може да си позволи всичко това…
Навярно беше заспал, защото когато отново отвори очи, огънят догаряше. В слабото сияние на жаравата наведеното над него тяло на Арлет изглеждаше червено, а зениците просветваха като котешки.
— Извинявай, че те будя — прошепна тя. — Един човек отвън настоява. Казва, че е много важно. Бил съгласен на шест австралийски, както си му предложил.
Този път ще го пребия, помисли Николай полуядосано, полуразвеселено. До гуша ми дойде с неговото „мосю Бенев“.
Той стана, блъсна вратата и замръзна на прага със зяпнала уста. Коридорът като че беше малко по-светъл. Мишин, разгърден и съвършено пиян, притискаше досадника към отсрещната стена и подпираше брадичката му с дългата цев на маузера.
— Сега вече отиваш право на оня свят — бъбреше той мрачно и деловито. — Там им е мястото на такива като теб. УУУ, кръвопиец проклет! И с жена не оставяш човека на мира!
— Смилете се, мосю — тъничко изпъшка онзи. — И аз имам жена… болна. От костна туберкулоза.
Мишин поотпусна пистолета.
— Болна? — недоверчиво повтори той.
— Да, от костна туберкулоза. И четири деца. Най-малкото е куцичко. Само на три годинки…
С крайчеца на окото си руснакът забеляза Николай и му кимна да се приближи.
— Чу ли, Коля? — тъжно запита той. — Болна жена и четири дребни дечица. А аз, старият злодей, щях да застрелям бедния човечец. Слушай, дай му ги тия рубли, а? По шест австралийски долара ти предлага. Не се стискай, синко, гладна челяд го чака у дома.
— И при тая мизерия се скита с цял куп пари в джоба — саркастично подхвърли Николай. — Откъде знаеш дали изобщо има челяд?