За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Мисията на японката в обществото е особена. Нея майка й я учи още от дете на всички тайнства на женската нежност, прелест и преданост. Не зная дали ще съм прав или достатъчно кавалер, ако кажа обаче, че това, което видях в Япония — в смисъл на японка, не ми чак дотолкова смрази кръвта. Ако трябва да говоря като европеец — малко по-грубянски и безцеремонно, както вече взехме в Европа да говорим за жената (ние говорим, а японците го правят), бих казал, че на японката доста важни неща за една жена й липсват. Дядо господ й е дал прекалено много нежност и женственост, но от наша европейска гледна точка не й е дал всичко — лишил я е, да речем, от предните привлекателности на една жена, по пък е измислил кимоното — та ако нещичко все пак има, то да рипне напред. Не й е дал особено щедро и материал за крак. А знае се от световния опит каква е ролята на един дълъг женски крак в живота на съвременното човечество. Вижте „Пари Мач“, вижте „Л’експрес“, справка — витрините на Шан-з-елизе или Шарлотенбург, справка, ако щете, конкурсите за разните мис „Европа“, „Свят“, че и нашия скромен, ала достоен социалистически мис „Черно море“…
Ама си има пък кимоно. Скъпо, скъпо, ама кимоно — то не е измислено на тоя свят само за да имат работа ония момиченца от магазина на „Мпцукоши“ и от хилядите, не, ами милионите щандове и етажи за кимона в Япония…
Кимоното крие, кимоното подлъгва, кимоното загатва… Затова оттук нататък под кимоното вече търсим японката…
Японката е прелест, японката е усмивка, японката е настроение, японката е слънце, японката е същество, което не знае гняв, и кисело настроение не близва лъчезарните й очи. Японката не знае езика на възражението, японката не може да се сърди на мъжа — тя няма и такова право, японката не знае груба дума, японката не знае да отказва. Тя може да свири на разни инструменти, може да говори на мъжа, докато той си пие сакето и за по-възвишени духовни работи, ако трябва цял един ден и цяла нощ отподир, докато той седи облегнат на малкото столче като римлянин и налива в коремчето си саке, зачервява се от това саке и даже да говори цинизми. Японците казват — страшно обичали циничния, сексуалния масал, съпроводен с тънка усмивчица. В къщи ли си е японецът, японката е до него. Цяла нощ — тихо, безропотна, ефирна, нежна, предана. Че е материя, че я има, можеш да го усетиш чак когато постеле дюшека, извади завивката и се гушне нежна и закопняла за мъжеството ти…
Един неделен ден се разхождахме с моя български колега из старите търговски центрове на Токио. Този ден той беше решил да ми покаже електронни прибори и устройства, а аз, да си призная, през цялото време оглеждах човешкия свят, който пълнеше магазини и улици. Ходихме в един магазин, в друг, влизахме, излизахме, където погледнеш — планини от електронни устройства — всякакви и за всичко. Половин час гледаш и ти се иска да избягаш от тия жестоки, безчувствени очи. Усещащ се гол, премръзнал сред тия жици, оплели Токио. Добре че колкото и да му е студено на човек — огладнява. Наредихме се на опашка за сандвичи на самообслужване. Пред мене на опашката се беше изправила японка. Да ти види окото жена. Моят човек също беше с жена, при това собствената… Не зная какви са били разговорите им после насаме, когато са се прибрали в тихата дипломатическа обител. Мисля само, че не са били съвсем в духа на дипломатичността, защото като я видя тая жена, той направо подскочи. Тя имаше красивото лице на японката, беше обаче висока, обута в дънки, които показваха дълги и съвършено правилни бедра, и по-нагоре всичко беше, както го пише по каталозите. Японка, която е жена и хартисва. Моят човек го изрази по-иначе. В цяла Япония я има още две-три такива, я не — рече той.
И това съкровище, скъпо и с вкус облечено, също се беше наредило на опашка. Че на всичко отгоре държеше в ръцете си детенце из две-три годинки. Ние с моя човек станахме целите на очи, жена му и тя стана — на женски очи, които в такива случая не знаят ни прошка, ни милост… Японката взе грациозно малката книжна таблична със сандвичите и кафетата и с една ръка ги понесе към масичките, които бяха наредени вън. Заведението беше много чисто, всичко беше най-съвършено и с вкус подредено, но това беше заведение евтино, „на крак“, затова и масичките бяха малки — за един сандвич и колкото трима души да сложат на тях кафето си… Тръгна жената — що мъжки погледи повлече подире си… Отиде на една масичка, сложи с много изящество, което трудно прикри големите й усилия, табличката със закуска за трима и едва не разля кафето. Там я чакаше мъж. Приятен японец, който беше скръстил крака и бавно и дори отегчено дочакваше жена му да постави всичко пред него, и чак тогава посегна към сандвича. Тя закусваше с детето в ръка — хапка на детето, хапка за нея си. Мъжът обслужваше себе си, затова бързо се наяде и стана. Без да довърши закуската си, японката покорно тръгна подире му…