Равноденствие
- Автор: Уайт Майкл
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Равноденствие». Краткое содержание книги:
— Господарю!… — каза той и спря за миг, за да си поеме дъх, тъй като от влагата се дишаше тежко. — Трябва да ви предупредя да се подготвите за онова, което ще видите зад тази стена. Двамата с Фатио прекарахме много време тук в приготовления за вашето пристигане и вече сме свикнали. Но вие още не сте.
После дръпна халката и каменният блок бавно започна да се отваря.
Ландсдаун влезе първи и сложи факлата в една стойка на стената. Нютон трябваше да се наведе, за да мине през отвора. Не откъсваше поглед от тъмната земя.
Това помещение беше умален вариант на предходното. Беше осветено само от свещи, които се намираха в дъното му и хвърляха меки отблясъци. Но дори те им се сториха ослепителни след почти непрогледната тъма, в която бяха прекарали последните два часа.
Отначало Нютон не можа да осъзнае какво точно вижда. Принципно знаеше какво да очаква. Беше чел старите текстове, беше изучавал подробно диаграмите и инструкциите на Древните, но въпреки това гледката му се струваше нереална.
В отсрещния край на залата имаше голяма златна конструкция във формата на пентаграма. От двете й страни стояха тежки двуметрови свещници с орнаменти; огромните свещи в тях бяха изгорели долу-горе наполовина. По свещниците и по каменния под имаше купчинки покапал восък.
Най-отгоре на златната пентаграма беше закрепен човешки мозък. На следващия лъч, вляво, имаше сърце. Нютон плъзна поглед встрани и видя два бъбрека, закачени на върха на десния лъч. По-надолу имаше още един орган, за който Нютон знаеше, че е жлъчен мехур, а на последния връх се намираше черен дроб, влажен и проблясващ на меката светлина. Силна миризма го удари в ноздрите. Беше на терпентиново масло, което Фатио с огромно търпение и в продължение на много часове беше извлякъл от беловината на едно терпентиново дърво.
Нютон отново погледна Ландсдаун и Фатио. Дишаше тежко и се потеше обилно. Раната на лицето му се беше отворила и потта се смесваше с кръвта и се стичаше по бузата и врата му на тъмни струйки. Очите му бяха разширени от демоничен екстаз. Гласът му беше прегракнал от умора, но въпреки това изпълнен с увереност.
— Доволен съм — каза той с едва забележима и съвсем не весела усмивка. — Много съм доволен.
ОКСФОРД: ВЕЧЕРТА НА 28 МАРТ
Главен инспектор Джон Мънро седеше сам в заседателната зала на полицейското управление и гледаше как дигиталният часовник на стената отмята поредната минута. Обикновено не приемаше с досада задълженията си на полицай, но точно в този момент беше така. При други обстоятелства, тъй като това беше единствената му почивна вечер в седмицата, щеше да е в таксито, на път за вкъщи след вечеря в ресторант „Елизабет“ с Имелда — умната, забавна и неотразима тридесет и няколко годишна физиотерапевтка, с която се беше запознал преди месец. А вместо това седеше тук, дояждаше един студен сандвич и чакаше появата на трима еднакво неприятни колеги.
Отпи бавно от горчивото нескафе, пусна смачканата салфетка върху картонената чиния с недоядена филия хляб и няколко кръгчета домат, стана и отиде до бялата дъска на стената. Дъската беше разделена на четири широки колони. В началото на всяка бяха залепени по няколко снимки, а под тях следваше текст, написан с различен цвят маркер. Първата колона беше озаглавена „Рейчъл Саутгейт“. Втората — „Джесика Фулъртън“, а третата — „Саманта Търоу/Саймън Уелдинг“. Най-отгоре на последната колона с големи червени букви пишеше „Разни“. Мънро прочете думите, които беше написал там тази вечер:
Лора Нивън / Филип Бейнбридж Астрология / Алхимия? 1851 / професор Милинър Монети Кожа / Пластмаса
Вратата зад него се отвори. Първо влезе криминалистът Марк Лангам, а след него и един висок слаб мъж в униформа. Беше към шейсетте, но изглеждаше по-млад. Имаше къса бяла коса, светлосини очи и ясно очертани скули, поради което приличаше малко на германец. От осанката му лъхаше естествена властност, която нямаше нищо общо с лентичките по гърдите. Когато преди осемнадесет години Мънро постъпи в полицията, детектив Пиърс Кендикот, какъвто беше тогава, бе първият му шеф.
— Здравей, Мънро — каза командир Кендикот. Гласът му беше плътен и изненадващо мек.
— Радвам се, че успя да дойдеш в този нечовешки час — добави той. — За жалост нямам време.
Стиснаха си ръцете.
— Няма проблем, сър — отвърна Мънро.
— Джон, това е Брус Холоуей, от отдела за връзки с обществеността. Прекарва цялото си време на телефона, горкият, да разговаря с наглите журналисти, но се справя някак си.