Реквием за една светица

После и това мина и същата нощ градът бе окупиран от федералните войски; две нощи по-късно той бе опожарен (площадът, магазините, канторите), разрушен (и съдилището), и почернелите назъбени зигзаги на обезглавените тухлени зидове оградиха като счупена челюст почернялата черупка на съдилището между двата реда обезглавени колони, които, бидейки по-здрави и от огъня, бяха само опушени и зацапани. Но затворът оцеля, избяга недокоснат, предпазен от безветреното пространство; пожарът сякаш запази и града, или по-скоро огради го с нажежено желязо и така го спаси от хаос и от изстъпления, а трясъкът бледнееше на изток заедно с чезнещата гълчава на битката; всъщност всичко това се случи цяла година преди Апоматокс7 (устояха, издържаха неутешими само непобедените жени, непобедимите жени, уязвими само от смъртта); сега още преди да са им измислили име (още като прототип, преди да се превърнат в каста), в Джеферсън запристигаха скитащи пътници с платнени торби — например един мизурец на име Редмънд, спекулант с памук и стока за войските, който в 61-а бе дошъл подир северните армии в Мемфис и (никой не знаеше как и защо) си вадел хляба в домакинството на самия бригаден командир, който бе окупирал Джеферсън. Но този Редмънд повече не продължи, спря се, остана, без никой да знае защо, защо тъкмо на Джеферсън хвърли око, избра си това чуждо, пометено от пожар и разрушения място (сам един от, или поне помагач на тия, които драснаха кибрита) и го обяви за свой дом. Появи се и един редник, немец, ковач, дезертьор от Пенсилванския полк, пристигна през 64-а, яхнал муле, чийто самар (както се разправяше по-късно, когато неговите дъщери се превърнаха в родоначалнички и баби на новата градска аристокрация) се състоял от наредени един върху друг листове ненарязани още федерални банкноти. Така Джеферсън и Йокнапатофа се изкачиха до Голгота и цяла година по-рано достигнаха Апоматокс — войниците взеха да се завръщат, и то не само ранените в битката при Джеферсън, но и здрави мъже: не само отпускарите на Форест от Алабама, на Джонстън от Джорджия и на Лий от Вирджиния, но и бегълци, неосакатената мътилка и отпадък от битката, стягаща сега последния си фатален клуп от Атлантическия бряг при Пойнт Къмфърт до Ричмънд, Чатануга, Атланта и обратно брега при Чарлзтън; не че бяха дезертьори, но повече не можеха да се върнат в никоя незасегната конфедеративна част, тъй като бяха вече отрязани от вражите войски; ето защо в почти угасналата привечер на този край камбаните на Апоматокс останаха нечути; когато през пролетта и ранното лято на 65-а официално пуснатите и уволнени войници почнаха като струйки да текат обратно в околията, настъпи и печалният завършек; те се върнаха в един край, който не само бе минал през Апоматокс цяла година преди това, но и бе имал цяла година на разположение, за да може да го асимилира, да погълне поражението, да го храносмели и след това да го изхвърли като тор за изтощената в тия четири години земя, която се мъчеха да оплодят цяла година преди камбаните на Вирджиния да са оповестили официалната промяна; хората на 65-а се връщаха, за да разберат, че са станали чужди за земята, в която са се родили и отрасли, за която четири години се бяха борили — идваха, за да намерят едно вече работещо и платежеспособно стопанство, основано на презумпцията, че може и без тях;