Сянка над короната

— Милорд — поде той, — благодаря ти, задето ми помогна и ми отдели толкова време. Мога ли да задам един последен въпрос на сър Джеймс Селкърк?

Уисхарт сви рамене.

— Питай!

— Доколкото знам — обърна се Корбет към Селкърк, — епископ Уисхарт те е изпратил сутринта на 19 март, за да се убедиш, че с краля всичко е наред. Качил си се на лодка при Далмени, а после си взел коне от кралската конюшня в Абърдур, и си продължил към Кингхорн. Там, на брега, си открил тялото на краля. Рицарят изсумтя в знак на съгласие.

— Така беше — каза той. — Всичко се случи точно по този начин. Какво необичайно намираш тук?

— О, има нещо необичайно — възрази невъзмутимо Корбет. — Наистина, обикновено, когато кралят потеглял някъде, ти си се движел малко след него, за да следиш дали всичко е наред. Но ако си яздел горе, по пътя между скалите при Кингхорн Нес, как си могъл да видиш трупа на краля долу на брега?

Селкърк сграбчи здраво китката на Корбет. — Ти никак не ми се нравиш, английски писарю — измърмори той заплашително. — Не ми харесва нахалството ти, не ми харесват и въпросите ти, и ако зависеше от мен, щях да уредя набързо да ти се случи някоя злополука, или да изчезнеш в някое дълбоко подземие, докато всички забравят за теб!

— Селкърк! — сопна се епископът. — Самозабравяш се! Знаеш, че има отговор на този въпрос на писаря, и не виждам причина да не го дадеш!

Селкърк пусна китката на Корбет и се отпусна обратно на стола си.

— Беше нещо обичайно — започна той, — Александър III да препуска като демон насам-натам из кралството. Това не му беше за първи път, а ако бе оживял, нямаше да му бъде и за последен. Кралят не се застояваше никъде, като че ли някакъв дявол все го тласкаше на път. Не можеше да остане дълго на едно място. Негова светлост епископът — той кимна към покровителя си, — често ме изпращаше на път няколко часа след краля, за да се убедя, че не му се е случило нищо лошо. Нерядко се натъквах на хора от свитата му, останали да си починат, с преуморени коне, или самите те пострадали по някакъв начин от бясната езда. Не очаквах нещо по-различно и когато негова светлост ме изпрати на път сутринта на 19 март. Съпроводен от двама стражи, прекосих Форт при Далмени, и взех коне от кралската конюшня в Абърдур. Ти не познаваш добре Шотландия, писарю, нито пък морето. Когато прекосихме Форт, беше ранно утро, времето на отлива, затова не яздехме горе по скалната пътека, а долу по пясъчния бряг. Бурята беше утихнала, беше хубава утрин и конете ни бяха отпочинали. Пуснахме ги в галоп по пясъка, и дълго преди да стигнем скалите, където лежеше тялото на краля, разбрах какво се е случило. Видях да се белее трупът на Тамезин, любимата кобила на негово величество, видях и пурпурната наметка на краля, развявана от вятъра. Кралят лежеше върху скалите, беше ясно, че е мъртъв. Беше паднал между два назъбени камъка и прибоят бе блъскал цяла нощ тялото му в тях. Лицето му бе почти неузнаваемо от рани, вратът му беше прекършен. Ако не бяха дрехите и пръстените по ръцете му, не бихме могли да го познаем.