Дом на вериги

— Липсваше ми, Карса Орлонг.

Лицето на Торвалд Ном беше на сини и черни петна, дясното му око бе подуто и затворено. Бяха го оковали за предната стена на фургона и го бяха смъкнали в изгнилата слама. Гледаше как малазанските войници слагат теблора на дъното на фургона с помощта на обелените пръти, пъхнати под крайниците на огромния, оплетен в магическата мрежа воин. Щом тежестта на Карса се отпусна върху дъските, дъното на фургона се огъна и изскърца.

— Горките проклети волове — измърмори Шард, докато издърпваше един от прътите. Беше се задъхал, лицето му бе почервеняло.

Наблизо имаше втори фургон, но Карса, проснат върху грубите дъски, едва го виждаше. На задницата на фургона седяха Силгар, Дамиск и още трима натийци. Лицето на робовладелеца беше пребледняло и посърнало, скъпите му дрехи с везмо от сини и златни нишки бяха покрити с петна и омачкани. Щом го видя, Карса се засмя.

Силгар рязко обърна глава и тъмните му очи пронизаха уридския воин като ножове.

— Ловец на роби! — изръмжа му Карса.

Шард, малазанският войник, се качи на страницата на фургона, наведе се да огледа Карса, поклати глава и викна:

— Иброн! Ела да видиш. Тая мрежа не е както беше.

Магьосникът се качи до него и присви очи.

— Гуглата да го вземе! Тичай да донесеш вериги, Шард. Гледай да са тежки, и повечко. Кажи и на капитана, и побързай.

Войникът скочи долу, а Иброн изгледа навъсено Карса.

— Отатарал ли имаш в жилите си? Нерруз ми е свидетел, заклинанието отдавна трябваше да те убие. А издържаш вече три дена. Поне болката трябваше да те подлуди. Но не си по-луд, отколкото преди седмица, нали? — Магът се намръщи още повече. — Има нещо около теб… нещо…

Изведнъж от всички страни се закатериха войници. Някои мъкнеха вериги, други стояха настрана със заредени арбалети.

— Може ли да го пипаме това? — колебливо попита един от войниците.

— Вече може — отвърна Иброн и се изплю.

С едно-единствено рязко дръпване Карса опита здравината на стегналата го мрежа и от гърлото му се изтръгна рев. Няколко нишки изплющяха.

В отговор — викове и паника.

Докато уридът се измъкваше, стиснал меча с дясната си ръка, нещо много твърдо го удари в слепоочието. Обгърна го мрак.

Събуди се легнал на гръб, разпънат на дъното на фургона, който подскачаше и се друсаше под него. Крайниците му бяха стегнати в тежки вериги, приковани с клинове за дъските. Синджири бяха кръстосали гърдите и корема му. Засъхнала кръв се беше спекла по лявата страна на лицето му и му пречеше да гледа. Карса вдиша прахта, която избиваше между дъските. Бе смесена със собствената му горчива миризма.

Торвалд заговори някъде зад главата му:

— Е, значи си жив все пак. Въпреки приказките на войниците на мен си ми изглеждаше съвсем умрял. Определено миришеш така. Е, почти. В случай, че се чудиш, приятел, минаха шест дни. Оня сержант със златните зъби здравата те халоса. Счупи дръжката на лопатата.