Луна и грош
- Автор: Моъм Съмърсет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Каталина Събева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луна и грош». Краткое содержание книги:
Докато ми разказваше това, Стрьове се развълнува така, както тогава, сграбчи от масата попадналия му подръка нож и го размаха. Вдигна ръка като за удар, но внезапно разтвори пръсти, ножът падна и издрънча на пода. Погледна ме с виновна усмивка. Замълча.
— Продължавай — казах аз.
— Не зная какво ми стана. Тъкмо щях да раздера; картината, ръката ми беше готова да нанесе удара, когато изведнъж я видях…
— Какво видя?
— Картината. Това беше произведение на изкуството. Не можех да го докосна. Уплаших се.
Стрьове отново млъкна и се втренчи в мен с отворена уста, а кръглите му очички сякаш щяха да изскочат.
— Беше велика, дивна картина. Обзе ме страхопочитание. За малко да извърша ужасно престъпление. Пристъпих напред, за да я видя по-добре, и кракът ми ритна шпатулата. Потръпнах от ужас.
Стори ми се, че и аз изпитах чувството, което го ба завладяло. Случилото се странно ме порази. Като че ли внезапно бях пренесен в един свят, където ценностите са разменили местата си. Седях в недоумение като чужденец в страна, където реакциите на хората към уж познати неща са съвсем различни от тези, с които съм свикнал. Стрьове се опита да ми говори за картината, но се изразяваше несвързано и трябваше да се досещат, какво иска да каже… Стрикланд беше скъсал веригите, сковавали го дотогава. Той беше намерил не себе си, както се казва, а една нова душа, пълна с неподозирана вътрешна сила. В картината имаше не само дръзко опростяване на формите, което разкриваше богата и неповторима индивидуалност, не само страстна чувственост в изобразяването — по-скоро сътворяването на плътта, не само завършеност, която те кара да усетиш силно тежестта на тялото; в тази картина имаше и една духовност — тревожна и нова, която водеше въображението по неподозирани пътеки и мамеше към сумрачни, пусти пространства, осветени само от вечните звезди, където душата, съвсем разголена, плахо се приближава към откриването на нови тайнства.
Ако съм изпаднал в риторика, то е, защото Стрьове се изразяваше риторично. (В момент на вълнение човек се изразява като в сантиментално романче.) Стрьове се опитваше да изрази едно чувство, което доскоро му бе съвсем непознато, и не знаеше как да го облече с делнични думи. Приличаше на мистик, който се мъчи да опише неизречимото. Но докато го слушах, едно ми стана ясно — хората твърде лесно говорят за прекрасното и лишени от усет за словото, използуват съвсем нехайно тази дума, така че тя изгубва своята сила, а онова, което е призвана да обозначава, приписвано на стотици незначителни предмети, се лишава от своето достойнство. Наричат прекрасна рокля, куче, проповед, а като се озоват лице срещу лице с истински прекрасното, не могат да го познаят. Фалшивият патос, зад който се мъчат да прикрият нищожните си мисли, притъпява тяхната чувствителност. Подобно на шарлатанина, симулираш, душевната мощ, която някога е усещал, те губят силата си, щом са злоупотребили с нея. Но Стрьове, този вечен шут, разбираше красотата и я обичаше тъй искрено и честно, както искрена и честна беше душата му. За него тя бе онова, което е бог за вярващия, и когато я съзреше, той неизменно изпитваше страх.
— Какво каза на Стрикланд, когато го видя?
— Поканих го да дойде с мен в Холандия.
Бях втрещен и с глупаво изумление се вторачих в Стрьове.
— Ние и двамата обичахме Бланш. В къщата на майка ми щеше да се намери място и за него. Мисля, че близостта на бедни и обикновени хора щеше да се отрази много добре на душата му. Уверен съм, че от тях той можеше да научи нещо, което да му е много полезно.
— А той какво отговори?
— Усмихна се едва доловимо. Сигурно ме е помислил за голям глупак. Каза, че си е наумил нещо друго.
Искаше ми се Стрикланд да бе използувал други думи, за да му откаже.
— Подари ми портрета на Бланш.
Питах се защо ли го е направил. Но нищо не казах и известно време мълчахме.
— Какво направи с нещата си? — попитах го накрая.