Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Двама господа, които по това време се намираха в умивалнята, се помъчиха да го вдигнат, но той беше съвсем безпомощен. Лежеше свит в подножието на стълбите, по които бе паднал. Успяха да го обърнат. Шапката му се бе търкулнала на няколко крачки встрани, а дрехите му бяха изпоцапани от мръсотията и водата по пода, където бе лежал възнак. Очите му бяха затворени и дишаше с хриптене. Тънка струйка кръв се процеждаше от ъгъла на устата му.

Тия двама господа и един от келнерите го отнесоха нагоре по стълбите и отново го доложиха върху пода на ресторанта. След минута около него се насъбра цял куп хора. Управителят на ресторанта заразпитва всички кой е той и кой е бил с него. Никой не знаеше кой е, но един от келнерите рече, че бил поднесъл на господина малък ром.

— Сам ли беше? — запита управителят.

— Не, господине, аз ми се чини, че беше с двама други.

— А къде са те?

Никой не знаеше; някой се обади:

— Дайте му да диша. Та той е в несвяст!

Кръгът от зяпачи еластично се разтегли и пак се сви. Малка локва кръв се бе образувала до главата на човека върху мозаичния под. Уплашен от сивата бледост по лицето му, управителят изпрати да доведат някой полицай.

Разкопчаха яката на ризата му и развързаха връзката. За миг той отвори очи, въздъхна и пак ги затвори. Един от господата, които го бяха отнесли горе, държеше в ръка овехтял цилиндър. Управителят на няколко пъти запита никой ли не познава ранения и къде са отишли приятелите му. Вратата на ресторанта се отвори и вътре влезе грамаден полицай. При входа се струпа тълпата, която бе вървяла подир него по тясната улица, и всеки се опитваше да надзърне вътре през стъклената врата.

Управителят веднага заразказва онова, което знаеше. Полицаят, млад човек с едро невъзмутимо лице, го слушаше. Той бавно въртеше глава наляво и надясно и от управителя към човека на пода, сякаш се боеше да не е станал жертва на някаква измама. Сетне си свали ръкавицата, измъкна малък бележник от джоба си, близна молива и се приготви да записва. После запита подозрително с провинциален акцент:

— Кой е тоя човек? Как се казва и къде живее?

През кръга зяпачи си проправи път млад човек с костюм на велосипедист. Той бързо приклекна до ранения и поиска вода. Полицаят също клекна, за да оказва помощ. Младият човек изми кръвта от устата на пострадалия, после поиска коняк. Полицаят на няколко пъти повтори нареждането с властен глас и най-сетне един от келнерите дотърча с чашата. С мъка наляха малко коняк в гърлото на човека. Подир няколко секунди той отвори очи и се огледа. Погледна кръга от лица и сетне, схванал какво бе станало, се опита да се изправи на крака.

— По-добре ли сте сега? — запита младият човек с костюм на велосипедист.

— Ба, ’ишо ми ’яма — рече раненият човек, опитвайки се да стане.

Помогнаха му да се изправи. Управителят спомена нещо за болница, а и някои от зяпачите дадоха съвети. Сложиха изпомачкания цилиндър върху главата на човека. Полицаят запита: