Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
А девойката разбираше тоя безмълвен говор. После той я заведе в един от кралските покои и като застана пред една скрита в стената врата, каза:
— Оттук може да се отиде чак в катедралата. Това е дълъг коридор, който свършва с тераска близо до главния олтар. От тази тераска обикновено кралят и кралицата слушат богослужението.
— Аз зная добре тоя път — отговори Заглоба, — защото бях конфидент119 на Ян Казимеж, а Мария Людвика ме обичаше пламенно, та двамата често ме канеха на литургия със себе си — и за да се радват на моята компания, и за да укрепват набожността си.
— Искаш ли да влезеш, ваша милост панно? — попита Кетлинг и даде знак на лакея да отвори вратата.
— Да влезем — каза Кшиша.
— Вървете сами — обади се пан Заглоба. — Вие сте млади и имате здрави крака, а аз съм се навървял достатъчно. Отивайте, отивайте, аз ще остана тук с лакея. Ако прочетете и по няколко молитви, няма да се сърдя, че сте се забавили, ще си почина през това време.
И те влязоха.
Той я хвана за ръка и я поведе по дългия коридор. Не притискаше до сърцето си тая ръка: вървеше спокоен и съсредоточен. Страничните прозорчета осветяваха едно след друго фигурите им, които после отново потъваха в мрака. Нейното сърце се бе разтуптяло, защото те оставаха за пръв път насаме, но неговото спокойствие и мило отношение успокояваха и нея. Най-после излязоха на тераската отдясно в черквата, вече отвъд троновете за духовниците, близо до главния олтар.
Най-напред коленичиха и почнаха да се молят. Черквата беше тиха и пуста. Две свещи горяха пред главния олтар, но цялата тази вътрешна част на храма беше потънала в тържествен полумрак. Само от пъстрите прозорци падаха разноцветни блясъци върху тия две чудни лица, вглъбени в молитва, спокойни, подобни на лица на херувими.
Кетлинг стана прав и зашепна, защото не смееше да повишава глас в черквата:
— Погледни, пани, ония кадифени облегала: по тях има следи, където са се опирали главите на краля и кралицата. Кралицата сядаше от тая страна, по-близо до олтара. Седни, пани, на нейното място…
— Вярно ли е, че тя през целия си живот е била нещастна? — прошепна Кшиша, като сядаше.
— Нейната история съм слушал още като дете, разказваха я по всички рицарски замъци. Може би е била нещастна, понеже не е могла да се ожени за оня, когото обикнало сърцето й.
Кшиша опря глава на същото място, на което имаше вдлъбнатина, направена от главата на Мария Людвика, и притвори очи; някакво болезнено чувство стисна гърдите й; някакъв хлад лъхна внезапно от пустия храм и смрази спокойствието, което само допреди миг изпълваше цялото й същество. Кетлинг я гледаше мълчаливо; настана истинска черковна тишина.
После Кетлинг се свлече бавно пред краката на Кшиша и така заговори с развълнуван, но твърд глас:
— Не е грях това, че на свято място коленича пред тебе, защото къде, ако не в черквата, трябва да идва чистата любов за благослов! Аз те обичам повече от здраве, обичам те над всяко земно благо, обичам те с душата си, обичам те със сърцето си и тук, пред олтара, ти признавам моята любов!…
Лицето на Кшиша побледня като платно. Облегната с глава върху кадифето на облегалото, нещастната девойка дори не се помръдна, а той продължаваше да говори:
— Прегръщам нозете ти и те моля за присъда: с небесна радост ли да си отида, или с непоносима мъка, която не ще мога да преживея…
Тук той почака малко за отговор, но като не го получи, така наведе глава, че тя почти докосваше стъпалата на Кшиша, и изглежда, че го овладяваше все по-голямо вълнение, защото гласът му трепереше, сякаш в гърдите не му достигаше въздух.
119
Доверено лице (лат.). — Бел.прев.