Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
— Точно така, кутренце — казва Там. — Или просто строиш, или я превръщаш в произведение на изкуството, ако така по ти харесва.
— Откъде знаеш тия неща за корабите? — питам Виола.
Тя гледа в земята и избягва очите ми.
— Нали не ми казваш, че… — започвам аз, но млъквам.
Чак сега разбирам.
Естествено, че разбирам.
Твърде късно го разбирам, както и всичко останало, но все пак разбирам.
— Ти си заселник — казвам. Ти си нов заселник.
Виола не ме поглежда, но свива рамене.
— Но корабът, с който сте се разбили в блатото — продължавам, — беше твърде малък, за да бъде заселнически кораб.
— Той беше само совалка за разузнаване. Корабът майка е „Експанжън“ клас Седем.
Тя обръща очи към Хилди и Там, които стоят мълчаливо. Шумът на Там е ярък и изпълнен с любопитство. Хилди си остава все така загадъчна. Обаче някак си имам чувството, че за мен чутото е изненада, а за нея не, че Виола й е казала вече коя е, а на мен не е казала, вярно, че аз нито веднъж не съм я и питал за това, но все пак ме изпълва горчивина.
Поглеждам към небето.
— Той е някъде там, нали? — питам. — Твоят „Експанжън“ клас Седем.
Виола кимва.
— Ти водиш нови заселници. Нови заселници идват в Новия свят.
— Всички уреди се повредиха, когато се разбихме — казва Виола. — Не можех да се свържа с тях. Нямаше как да ги предупредя, че не трябва да идват — поглежда нагоре и леко въздъхва. — Ти трябва да ги предупредиш.
— Няма как Бен да е имал предвид това — пресичам я бързо. — По никакъв начин не е имал предвид това.
Виола смръщва вежди.
— Защо пък не?
— Кой какво е имал предвид? — пита Там.
— Колко са? — питам, без да свалям очи от Виола и чувствам как светът се променя, а промяната е завинаги. — Колко нови заселници идват?
Виола поема дълбоко въздух, преди да отговори и аз съм готов да се обзаложа, че тая част от историята не я е разказала на Хилди.
— Хиляди са — отвръща. — Хиляди.
16
Нощ без извинения
— Ще им трябват още няколко месеца, за да пристигнат — казва Хилди и за пореден път ми напълва чинията с картофено пюре. Двамата с Виола така се тъпчем, че не можем и думичка да обелим, затова Хилди и Там отговарят за разговора.
За разговора с кутретата.
— Пътуването през космоса не прилича на онова, което си виждал по видеозаписите — обажда се Там, а по брадата му потича сос от овнешкото. — Трябват ти години и години, и години да стигнеш до където и да било. Примерно от Стария до Новия свят се пътува шейсет и четири години.
— Шейсет и четири години? — ахвам аз и пръсвам наоколо сдъвкано картофено пюре.
Там кимва.
— През повечето време си замразен, така че годините минават бързо, стига да не умреш по пътя.
Обръщам се към Виола.
— Значи ти си на шейсет и четири години?
— Шейсет и четири по летоброенето на Стария свят — продължава Там и смята нещо на пръсти. — Това значи колко…? Към петдесет и осем, петдесет и девет години по летоброенето тука…
Виола обаче клати глава.
— Аз съм родена на борда. Не съм била замразена.
— Значи или татко ти, или майка ти са били отговорници — обажда се Хилди, хапва репичка и се обръща към мен, за да ми обясни. — Някои от хората на борда остават будни, за да наглеждат останалите и да следят курса на пътуването.
— И двамата бяха отговорници отвръща Виола. — Преди тях отговорник бил бащата на мама, а преди него — дядо й.
— Чакай, чакай — обаждам се аз, щото както винаги изоставам от разговора. — Значи, ако ние сме кацнали на Новия свят преди двайсетина години…
— Двайсет и три — отбелязва Там. Ама ми се сториха като сто.
— Значи вие сте тръгнали насам още преди ние да стигнем — зяпвам. — Искам да кажа татко ти или дядо ти, или който там друг…
Оглеждам всички, за да видя дали някой си задава същия въпрос, който си задавам аз.
— Но защо? — питам. — Защо сте тръгнали насам, без дори да знаете какво ви чака?
— Питаш защо са дошли първите заселници ли? — казва Хилди. — Защо някой би искал да потърси ново място за живот?
— Щото не си заслужаваше да оставаме на онуй място, дето го напуснахме — казва Там. — Щото там беше станало толкова страшно, че трябваше да се махнем.