Окото господне

Грей се надяваше, че горящият вертолет на земята ще привлече другите като нощни пеперуди към пламък и това ще им даде по-голяма преднина. Автобусът продължи по лъкатушен маршрут на юг през града, като избягваше големите улици, доколкото можеше.

Из Пхенян пищяха сирени.

Улиците обаче оставаха пусти, прозорците тъмнееха. Севернокорейците знаеха, че не бива да си показват носа навън.

След няколко напрегнати минути забелязаха подлеза под шосето в края на тясна уличка със затворени магазини и гаражи. Джуан намали и рейсът запълзя към този още по-мрачен кладенец. Подлезът се оказа толкова нисък, че Пиърс трябваше да се вмъкне вътре, за да не изгуби главата си.

Забърза към предната част, където Ковалски още държеше гранатомета. В подлеза не се виждаше нищо.

„Ако камиона го няма…“

— Включи фаровете — със свито сърце прошепна Грей на Джуан.

Китаецът се подчини и тясното пространство се освети.

Нищо.

Пиърс се озърна към Гуанин, която го беше последвала отпред.

Тя поклати глава.

— Човекът обеща да докара камиона.

Ковалски стовари дланта си върху вратата.

— Мама му…

Няколко преки по-нататък изведнъж проблеснаха фарове. Появи се голям камион, рязко зави и се понесе към тях.

Грей дръпна ръчката за отваряне на вратата и изскочи навън.

После насочи автомата си към бързо приближаващия се камион.

Гуанин също слезе и натисна оръжието му надолу.

— Нашият е.

Оказа се права. Тъмнозелената машина наби спирачки до тях — китайски модел с висока шофьорска кабина и затворена каросерия. Камионът не беше брониран, но Грей нямаше намерение да се оплаква.

Шофьорът скочи на земята, взе чанта с пари от Гуанин и отпраши.

— Май не си пада по общите приказки — ухили се Ковалски.

Бързо разтовариха униформите и оръжието от автобуса. В каросерията откриха три военни мотоциклета и ги свалиха на улицата. Те щяха да придружават и охраняват камиона.

Петима мъже, които най-много приличаха на корейци и свободно говореха езика, веднага се преоблякоха. Трима се качиха на моторите, двама седнаха в шофьорската кабина. Останалите се натовариха в каросерията.

Освен един смел доброволец, който се съгласи да шофира рейса.

Всичко това се случи за по-малко от пет минути. Автобусът потегли в една посока, камионът и мотоциклетите — в друга. Надяваха се рейсът да примами преследвачите им и да ги забави колкото се може повече. После шофьорът щеше да изскочи и да изчезне в тъмния град.

Грей проследи с поглед отдалечаващия се автобус през задния отвор на каросерията. Щом го изгуби от очи, спусна платнището и огледа тясното пространство. Хората се преобличаха в севернокорейски униформи.

Вниманието му привлече едно татуирано лице, което го наблюдаваше в мрака.

И двамата се тревожеха за едно и също.

Как щяха да реагират похитителите на Сейчан, когато научеха за бягството им? Дали щяха да я преместят, или да я убият веднага?

И най-важно: колко време им оставаше, за да я спасят?