Кралят-маг

Пламъците изведнъж изчезнаха и Лайш Тенедос се върна. Пусна на пода жълтата връв и се опита да направи крачка, но се олюля. Подхванах го, помогнах му да седне и понечих да му налея бренди.

— Не — изхриптя той. — Вода… първо.

Напълних му чаша и той я пресуши на една глътка.

— Вече познавам врага — заговори той мрачно. — Но първо… бренди. Сипи и на себе си.

Подчиних се, макар че не ми беше до пиене. Той отпи и помълча, да събере мислите си.

— Товиетите със сигурност съществуват — започна Тенедос. — Проследих дирята, която ми даде връвта за душене, до укреплението им. Или може би едно от укрепленията им. В една голяма пещера, доста далече оттук. На два, може би три дни път, навътре в планините. Ако някой ми помогне с картите, предполагам, че ще мога да я намеря.

— Намерих пещерата и влязох, но не през входа — продължи той. — Имаше една огромна централна зала и забелязах тунели, отвеждащи встрани. Накъде водеха — не знам. Вътре имаше хора. Мъже и жени. Поне хиляда, сигурно и повече. Всички бяха облечени в бяло, въпреки че някои бяха доста мръсни. Мисля, че всички или поне повечето бяха кайтци. Отстрани имаше огромна купчина злато, скъпоценни камъни и други съкровища.

— Тези хора като че ли чакаха нещо — той замълча. — Имаше и някакъв престол, а пред него — някакво подобие на олтар, но никога не съм виждал или чувал за такъв. Беше цилиндричен, като боен тъпан, и много висок, може би над двадесет стъпки. Около този олтар стояха мъже и жени, също облечени в бяло, но всички бяха с жълти пояси. Мисля, макар че може и да съм си го въобразил, че един от тях приличаше на Бейбър Фергана, но по-млад и не толкова дебел.

— Брат му — предположих.

— Може би. Опитах се духът ми да се приближи и тогава някой… или нещо… ме усети, защото тълпата изведнъж нададе яростен вой. Хората с поясите — водачите им, предполагам — като че ли ме видяха, защото също се развикаха яростно и започнаха да сочат към мен. Не знаех какво да направя. После ме обзе смъртен страх. Страх и ужас, защото изведнъж срещу мен се бе появил разярен тигър. Всеки момент щеше да ме сграбчи и да ме разкъса… И тогава ти посече кръга и ме спаси. За втори път, Дамастес. Още веднъж и ще се наложи да ме осиновиш, защото само родственици могат да имат такъв дълг помежду си — усмихна се вяло.

— И какво беше онова нещо, сър? Друг магьосник ли? Или магьосници? Иршад усетихте ли го?

— Не знам. Ако е друг магьосник, силата му е неимоверна. Може да са били група магьосници или джаски.

— Със сигурност зная само, че товиетите съществуват, и ако се съди по реакцията им при моята поява, враждебни са към нуманцийците или най-малкото към един нуманциец, сиреч към мен — той се позасмя. — Навярно ако носех някакъв знак, който да напомня на всички, че съм от Палмерас и не обичам другите нуманцийци много повече от тях, щях да съм в безопасност — потръпна и тресна чашата с брендито върху бюрото. — Властта на Десетимата паникьосани глупаци, каквито се опасявах, че са. Тук има нещо, и това нещо е много опасно. Като измислим как да пратим тайно съобщение през прохода, ще уведомя Властта какво се случи.