Ридание

      Погледна ме, очите му се спряха за миг на ключа, който все още носех на врата си, и продължиха напред. Мъглата се движеше и трептеше, скривайки дори високите дървета, под които се намирахме. Не видях желязната ограда, докато не стигнах толкова близо до нея, че вече можех да я докосна. Високите до кръста колове бяха солидни и черни по начин, който не можеше да се сбърка с нищо друго около нас.

      Люк се хвана за оградата и я прескочи за частица от секундата. Протегна отново ръка, за да ми помогне.

      Без да го докосвам, стъпих на долното перило и се прехвърлих от другата страна. Той отпусна ръка и тръгна напред. След секунди осъзнах къде се намираме – в края на пътя, където намерих колата му паркирана. Бяхме на няколко минути от вкъщи.

      И тогава усетих миризмата. Познатата сладникава, остра миризма, смесена с уханието на окосена трева. И го чух: звук, подобен на музика, оформящ някаква мелодия в части на мозъка ми, които не мислех, че мога да използвам.

      Усетих, че Люк се движи, миг преди въобще да помръдне, а после той ме сграбчи и ме повлече към пътя, стискайки здраво ръката ми. Сега ли беше моментът, в който трябваше да започна да се страхувам от него?

      Не беше успял да ме дръпне на повече от няколко метра, когато чух приятен глас, носещ се като песен, да казва:

      –  А си мислех, че аз не мога да спя.

      Отначало не разпознах гласа, но тогава Люк замръзна на място и после бавно се обърна назад. Видях висока снежнобяла фигура да излиза от мъглата и да пристъпва към нас. Ефектът от появата й беше още по-страховит, защото я познавах от много по-обикновена ситуация – и тя не би трябвало изобщо да е тук. Елинор вървеше по средата на пътя право към нас и с всяка стъпка потвърждаваше факта, че не е халюцинация. Не можех да кажа дали причината беше в мъглата, но останах с впечатлението, че тя се материализира на пътя от нищото. Просто ей така. Люк ме стисна още по-силно за ръката и ме придърпа грубо зад себе си, така че да застане между мен и Елинор.

      Погледна към нея и попита с безразличен глас, сякаш не беше очевидно, че се опитва да ме прикрие:

      –  Какво искаш?

      Тя се усмихна толкова красиво, че сърцето ме заболя.

      –  Не може ли срещата ми да е напълно случайна? – Пъхна ръка в гънките на изящната си бяла рокля и извади оттам дълго перлено острие с кръгла семпла дръжка без украса.

      –  Би могло – озъби се Люк. – Какво искаш, мамка му?

      Думите прозвучаха неуместно от устата му, някак отчаяно.

      Елинор се изсмя, деликатен звук, който накара дърветата от двете ни страни да потръпнат от възхита.

      –  Гневът не ти отива, скъпи. – Поднесе лъскавия гладък кинжал към него. – Донесох ти това, тъй като очевидно си загубил своя.