Червеношийката

Урия млъкна и погледна вяло през прозореца. Хелена разбра, че мислите му отлетяха надалече и го остави на спокойствие. Прегърна го през гърдите.

Трак-трак-трак.

Звукът сякаш идваше от нещо, което тичаше под тях по релсите и се опитваше да ги спре.

Тя изпитваше страх. Не толкова от предстоящата неизвестност, колкото от мъжа, към когото се притискаше. Сега, в непосредствена близост до него, сякаш всичко, което бе видяла и с което бе свикнала от разстояние, изчезна.

Заслуша се с надежда да долови ударите на сърцето му, но поради твърде силното тракане по релсите се наложи да се задоволи само с предположението, че там вътре има сърце. Надсмя се над себе си и по цялото й тяло преминаха радостни тръпки. Каква блажена лудост! Не знаеше абсолютно нищо за него — той бе споменал толкова малко неща за себе си, само тези истории.

От униформата му се носеше мирис на мухъл и за миг й хрумна; че така сигурно мирише униформата на войник, лежал известно време мъртъв на бойното поле. Или е бил погребан. Но откъде се появиха тези мисли? Напоследък бе толкова напрегната, че едва сега забеляза колко е изтощена.

— Поспи си — подкани я той в отговор на мислите й.

— Да — промърмори тя. Стори й се, че чу сигнал за въздушна тревога в далечината, докато светът около нея бавно изчезваше.

— Какво?

Чу собствения си глас, усети как Урия я разтърси и скочи. При вида на мъжа в униформа на вратата първо помисли, че са загубени, че са ги хванали.

— Билетите, ако обичате.

— О — изплъзна се от устата й. Опита се да се съвземе, но усещаше изпитателния поглед на кондуктора върху себе си, докато трескаво ровеше в чантата. Най-после откри жълтите хартиени билети, които купи на гарата във Виена, и ги подаде на кондуктора. Той започна да ги разглежда, люлеейки се напред-назад в такт с движенията на влака. Отне му повече време, отколкото й се искаше.

— За Париж ли пътувате? — попита той. — Заедно ли?

— Точно така — потвърди Урия.

Кондукторът, възрастен човек, ги погледна.

— Не сте австрийци, ако съдя по произношението.

— Не. Норвежец съм.

— А, Норвегия. Там било много красиво, така съм чувал.

— Да, благодаря. Вярно е.

— Значи доброволно сте се записали да се сражавате за Хитлер, така ли?

— Да. Бях на Източния фронт. На север.

— Така ли? Къде на север?

— До Ленинград.

— Хм. А сега отивате към Париж. Заедно с вашата…?