Черният орден
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-751-5
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Черният орден». Краткое содержание книги:
Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра.
В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство.
В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр.
Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни — тайната за произхода на живота.
Древен мит… Съвременна наука… Нова господарска раса
Грей погледна към улицата. Някой пресичаше на бегом двете платна между колите. Млада жена с кашмирено сако и рокля до глезените, с навита на кок коса. За малко да не я познае. Поне докато тя не показа среден пръст на шофьора, който й беше свирнал.
„Фиона!“
Какво правеше тук, по дяволите?
— Грей? — каза Рейчъл в ухото му.
Той заговори бързо:
— Извинявай, Рейчъл… Трябва да тръгвам.
Затвори и прибра телефона в джоба си.
Фиона стигна на бегом до врата на аукционната къща и влетя вътре. Грей хукна към лаптопа си. Камерата улови образа на момичето през стъклената врата. Спореше разгорещено с портиера. Накрая униформеният мъж погледна някакво картонче, което тя тикаше в ръцете му, намръщи се и й махна да влиза.
Фиона се стрелна покрай него и изчезна. Образът потъмня.
Грей погледна към улицата.
„По дяволите…“
На Логан това нямаше да му хареса. Ха, да не действал безразсъдно!
От друга страна, какво би направил Пейнтър Кроу?
Грей влезе в стаята. Официалното сако беше метнато на леглото. Готово за спешни случаи.
Пейнтър определено нямаше да си седи кротко на задника.
— Трябва да запазим спокойствие — каза Пейнтър. — Просто ще си седим тук.
Призрачните светлини все така проблясваха и угасваха, студени и тихи, обливаха ледената стена в ярко сияние, после замираха. В тъмните отрязъци пещерата изглеждаше още по-тъмна и студена.
Лиза се премести още по-близо до него. Напипа ръката му и я стисна.
— Нищо чудно, че не се опитаха да ни проследят — прошепна, останала без дъх от страх. — Защо да ни гонят през бурята, когато могат просто да пуснат пак проклетите си светлини и да ни облъчат? От това не можем да се скрием.
Пейнтър знаеше, че е права. Изпаднеха ли в умопомрачение, щяха да са безпомощни. В такова безмозъчно състояние опасният терен и нетърпимият студ щяха да ги убият толкова сигурно, колкото и куршумите на снайперист.
Ала той нямаше да загуби надежда — да, нямаше.
Умопомрачението не се проявяваше веднага, минаваха часове. И той нямаше да пропилее тези часове. Ако намереха помощ навреме, може би имаше начин заболяването да бъде овладяно.
— Ще се справим — тъпо каза той.
С което само я подразни.
— И как, ако мога да попитам?
Обърна се към него, и в този миг светлините грейнаха отново и изпълниха кухината с диамантен блясък. В очите й нямаше чак толкова много страх, колкото беше очаквал. Уплашена беше — и с основание, — но в очите й се четеше и твърдост, твърдост като диамант.
— Не ми говори все едно съм бебе — каза тя и пусна ръката му. — Ако обичаш.
Пейнтър кимна.
— Ако наистина разчитат, че радиацията, или каквото е там, ще ни убие, може би няма да наблюдават внимателно планината. Щом свърши бурята, можем да…
Залп разкъса зимната тишина.
Пейнтър и Лиза се спогледаха.
Стреляше се някъде съвсем наблизо.
В следващия миг проехтя нов залп, в ледената стена се забиха куршуми. Пейнтър и Лиза се дръпнаха назад, забравили изолационното одеяло. Гърбовете им опряха в стената на кухината. Нямаше накъде да бягат.
Този път призрачната светлина не угасна. Замръзналият водопад все така светеше, попил смъртоносния й блясък. Светлината не намаляваше, уловила ги в обсега си.
Прогърмя мегафон:
— Пейнтър Кроу! Знаем, че с жената се криете там!
Гласът беше женски.
— Излезте! С вдигнати ръце!
Пейнтър стисна Лиза за рамото и прошепна:
— Стой тук.
Посочи захвърлените им дрехи и й даде знак да се облече. Самият той нахлузи ботушите си, после предпазливо тръгна към пролуката в леда. Подаде глава навън.
Както често става високо в планината, бурята и този път се беше разнесла толкова бързо, колкото се беше и появила. Звезди грееха по черното небе. Млечният път се извиваше над зимната долина, скована от сняг и лед, покрита тук-там, на кръпки, с мъгла от миниатюрни ледени частици.
Лъч на прожектор пронизваше мрака — бе насочен право към замръзналия водопад. Насочваше го неясна фигура, обкрачила снегомобил, спрял на петдесетина метра върху една ниска канара. Всъщност беше обикновена лампа, вероятно ксенонова, ако се съдеше по силната й светлина със синкав оттенък.