Светилата [bg]

В Хокитика Харалд Нилсен беше известен с изтънчения си вкус. Тази събота беше облечен с дълъг до коленете фрак с обшити с коприна ревери в антрацитен цвят, тъмночервена жилетка, сива папийонка и кашмирен панталон на едва забележимо райе. Копринената му шапка, която беше закачена зад бюрото, беше в същия антрацитен цвят като фрака, а под нея беше подпрян бастун със сребърен връх и извита ръкохватка. И за да довърши цялостното въздействие на този костюм (той възприемаше дрехите си едва ли не като театрален костюм, който трябва да привлече вниманието на околните), търговецът пушеше лула, дебела кратунка с изгризан мундщук, въпреки че привързаността му към този инструмент се дължеше не толкова на насладата от порочния навик, колкото на възможността, която лулата му предоставяше, да поддържа образа си. Често я стискаше между зъбите си незапалена и говореше с крайчеца на устата като комик, подхвърлящ реплика настрани, и това сравнение го ласкаеше, понеже, ако Нилсен беше суетен за впечатлението, което правеше, то това беше, защото знаеше, че го създава майсторски. Днес обаче махагоновата чашка беше топла и той раздразнено предъвкваше мундщука. Беше минал обичайният му час за обяд, но търговецът не мислеше за стомаха си, нито за румената прислужница в „Нонпарей“, която го наричаше „Хари“ и му пазеше най-хубавите крайчета от пая. Взираше се намръщено в един пожълтял лист на бюрото си и не беше сам.

Накрая извади лулата от устата си, вдигна поглед към мъжа, който седеше срещу него, и рече тихо:

— Не съм извършил нищо лошо. Не съм престъпил закона.

Нилсен говореше с едва доловим норвежки акцент, трийсетте години, прекарани в Бат, го бяха превърнали в истински британец по отношение на езика.

— Чия е ползата? — извика Джоузеф Причард. — Ето това ще се запита съдията. А ти си спечелил немалко от смъртта на онзи нещастник.

— От продажбата на имуществото му! С което се захванах, след като него го бяха заровили!

— И да са го били заровили, още не е бил изстинал, дето се вика.

— Кросби Уелс е умрял от преливане — заяви Нилсен. — Всичко изглеждаше нормално, нямаше никаква причина смъртта му да се разследва. Той беше пияница, живееше сам и когато получих документите, смятах, че имуществото му възлиза на съвсем дребна сума. Изобщо не съм подозирал за златото!

— Твърдиш, че просто си извадил късмет с тази сделка.

— Твърдя, че не съм извършил нищо незаконно.

— Но някой друг го е направил — отвърна Причард. — Все някой стои зад тази работа. Кой е знаел за златото? Кой е чакал Кросби Уелс да се озове два метра под земята и после бързо и тихомълком продаде земята му, без да се обяви търг? Кой придвижи книжата? Кой е подхвърлил моя лауданум под одъра му?