Даровете всечовешки

Всичко това беше само показност, разбира се. Радж Атън се появяваше в цялото си могъщество, с целия си антураж. Силата на армията му беше смайваща, богатството му — огромно.

„Виждате ли ме — казваше той. — Вие, жалки северняци, клечащи тук в затънтеното си кралство, не знаете колко сте нищожни. Вижте Вълчия господар на Юга. Гледайте богатството ми!“

Но народът на Йоме беше готов за битка. Тя ясно виждаше момчетата и старците, нервно потръпващи зад бойниците на стените, здраво стиснали дръжките на копията и опънали лъковете. Народът ѝ щеше да влезе в битка. Битка, която щеше да се възпява години наред.

Бащата на Йоме най-накрая навлече бронята си, награби оръжията си и тежките му стъпки заотекваха по стъпалата на кулата зад нея. Неговият Дни, стар схолар с побеляла брада, ситнеше зад него да не изостане.

Йоме не беше подготвена за промяната у своя баща. През последните няколко часа той бе поел шестдесет дара от своя народ и силата му беше нараснала неимоверно. Прескачаше по шест стъпала наведнъж, макар да беше с тежка броня. Движеше се като пантера.

Когато излезе на върха на кулата, гигантските главанаци спряха да бият барабаните и армията на Радж Атън спря. Необучените за това върколаци засъскаха и заръмжаха, жадни за битка.

Радж Атън дръпна юздите на коня си и извика — и толкова сила имаше в този вик — защото владееше даровете на глас от стотици и стотици хора, — че думите му отекнаха ясно чак до зъберите на цитаделата въпреки задухалия силен вятър. Мило и галещо за ушите прозвуча този зов, въпреки гибелната заплаха, внушавана от делата му.

— Кралю Силвареста, народе на Хиърдън — призова Радж Атън с глас чист като звън на камбана и отекващ като песента на горски вятър. — Нека бъдем приятели — а не противници на бойното поле. Не ви нося зло. Вижте армията ми… — Той разпери широко ръце. — Вие не можете да я надвиете. Вижте ме. Аз не съм ви враг. Нали не ще ме принудите да клеча тук в хладната нощ, докато вие вечеряте край огнищата си? Разтворете широко портите си. Аз ще бъда вашият владетел, а вие — моят народ.

Гласът му бе толкова приятен, така изпълнен с благост, разум и доброта, че ако тя самата беше на стените, сигурно щеше да ѝ е трудно да устои.

И наистина, в същия момент Йоме чу как веригите и лостовете на главния портикул изскърцаха и подвижният мост започна да се спуска.

Сърцето на Йоме затуптя.

— Не! — извика тя стъписана от това, че някои от глупавите ѝ поданици, покорени от обаянието и Гласа на чудовището изпълняват подканата му.

Крал Силвареста също завика, заповяда на мъжете си да вдигнат веднага моста. Но бяха далече и много високо над портите. Викът на младия Ордън бе заглушен от забралото на шлема му. Той го вдигна и извика пак.

Догонил собствения ѝ гняв, долу при портите капитан Дероу пусна тежка стрела към Вълчия господар. Тя полетя с невероятна скорост, почти невидим свисък на черното желязо, което щеше да прониже и най-здравата броня на всеки друг.